Клайв Луис - Плаването на „Разсъмване“

— Нямаш ли някаква идея какво представляват тези същества, Луси? — попита Едмънд.

— Как бих могла да знам, Едмънд? Та аз не ги виждах!

— Приличаха ли на хора по шума на стъпките им?

— Не съм чула никакъв шум от стъпки. Само гласовете и това ужасно топуркане като удари с чукове.

— Питам се — започна Рипичийп — дали стават видими, ако забиеш меч в тях?

— Изглежда, скоро ще разберем — отвърна Каспиан. — Да се махаме от тази порта. Един от тези господа е тук на помпата и слуша всичко, което си казваме.

Те излязоха и се върнаха на алеята, където дърветата може би щяха донякъде да ги прикриват.

— Не че има кой знае какъв смисъл — вметна Юстас — да се криеш от хора, които не можеш да видиш. Те може да са навсякъде.

— Дриниан — обърна се Каспиан към капитана, — какво ще кажеш да се откажем от лодката, да идем до друга част от залива и да сигнализираме на „Разсъмване“ да дойде да ни прибере?

— Не е достатъчно дълбоко за него, сир — отвърна Дриниан.

— Можем да плуваме — предложи Луси.

— Ваши величества — обади се Рипичийп, — чуйте ме! Глупост е да се мисли, че можем да избегнем невидимия враг, колкото и да се спотайваме. Ако тези същества искат да ни предизвикат в битка, бъдете сигурни, че ще успеят. И каквото и да излезе от това, аз бих предпочел да се срещна лице в лице с тях, отколкото да бъда уловен за опашката.

— Мисля, че този път Рипичийп е прав — потвърди Едмънд.

— Наистина — поде Луси, — ако Райнс и останалите на „Разсъмване“ видят, че се бием на брега, ще могат да направят нещо, за да ни помогнат.

— Но те няма да ни видят, че се бием, ако не могат да видят неприятеля — съкрушен възрази Юстас. — Ще си помислят, че само се забавляваме и размахваме мечовете си във въздуха.

Настъпи неловка пауза.

— Е — рече Каспиан най-накрая, — хайде да започваме. Трябва да идем и да се изправим лице в лице с тях. Здрависайте се с всички… Луси, сложи стрела на тетивата… Останалите, извадете мечовете… Сега, напред! Може би ще склонят да преговаряме.

Бе странно да гледат ливадите и високите дървета — толкова миролюбиви на вид — докато вървяха обратно към брега. Когато стигнаха и видяха оставената лодка на гладкия пясък без нито едно живо същество наоколо, мнозина се усъмниха дали пък Луси просто не си е измислила всичко. Но преди да стъпят на пясъка, един глас заговори:

— Нито крачка напред, господа, нито крачка напред! Трябва първо да говорим с вас. Ние сме петдесет души и сме въоръжени.

— Чуйте го, чуйте го само — долетя одобрението на хора. — Това е нашият Вожд. Можете да вярвате на думите му. Истината ви казва! Не лъже!

— Не ги виждам тези петдесет воини — отбеляза Рипичийп.

— Точно така, точно така — каза Гласа-вожд. — Вие не ни виждате. А защо? Защото ни направиха невидими.

— Само така, Вожде, само така! — обадиха се другите гласове. — Говориш като по книга! Не биха могли да желаят по-добър отговор.

— Мълчи, Рипичийп — каза Каспиан и продължи с по-висок глас: — Невидими хора, какво искате от нас? И какво сме сторили, че да заслужим вашата враждебност?

— Ние искаме нещо, което вашето момиченце може да направи за нас — каза Гласа-вожд. (Останалите обясниха, че те биха казали почти същото.)

— Момиченце?! — възмути се Рипичийп. — Дамата е кралица!

— Ние не разбираме от кралици — каза Гласа-вожд. („Ние също, ние също!“ — отекнаха останалите.) — Но ние искаме нещо, което тя може да направи.

— Какво е то? — попита Луси.

— И ако е нещо, което би навредило на честта или безопасността на Нейно величество — добави Рипичийп, — ще се удивите колко много от вас ще убием, преди да умрем.

— Ами, това е дълга история — рече Гласа-вожд. — Какво ще кажете да поседнем?

Предложението бе горещо подкрепено от другите гласове, но нарнийците останаха прави.

— Ето историята — започна Гласа-вожд. — От незапомнени времена този остров е собственост на един велик Вълшебник. И всички ние сме, или може би е по-правилно да кажа бяхме, негови слуги. С две думи, Вълшебника, за когото става реч, ни нареди да направим нещо, което не искахме да правим. Ще попитате защо? Ами защото не искахме. Тогава Вълшебника изпадна в силен гняв, понеже, да ви кажа право, притежаваше острова и не беше свикнал да му се противоречи. Той бе ужасно властен, нали разбирате. Но, чакайте, докъде бях стигнал? А, да, Вълшебника се качи на горния етаж (трябва да знаете, че той държеше там всичките си магически предмети, а ние живеехме долу). Както казах, качи се на горния етаж и ни омагьоса. Направи ни магия за погрозняване. Ако сега можехте да ни видите (и според мен трябва да благодарите на съдбата си, че не можете), нямаше да повярвате как изглеждахме, преди да ни загрози. И какво направихме тогава ние? Сега ще ви кажа какво направихме. Почакахме, докато решихме, че Вълшебника е потънал в следобедната си дрямка, и се промъкнахме — смели като лъвове, на горния етаж да търсим вълшебната книга и да видим какво може да се направи по въпроса с погрозняването. Всички бяхме плувнали в пот и треперехме, няма какво да ви лъжа. Но ако щете вярвайте, уверявам ви, че не можахме да намерим никаква магия за разваляне на грозотата. А като се има предвид, че времето напредваше, беше ни страх, че старият господин ще се събуди всеки момент (целият бях в пот, няма какво да ви лъжа). С две думи, не знам дали постъпихме правилно или не, но накрая открихме една магия невидимка. Помислихме, че предпочитаме да сме невидими, отколкото да продължим да бъдем така грозни. Защо ли? Ами, защото така ни харесва повече. Затова моето малко момиченце, което е горе-долу на същите години като вашето и беше много сладко дете, преди да погрознее, макар че сега… но малко приказки, бърза работа… И тъй, моето момиченце изрече магията… да, трябва или малко момиченце, или Вълшебника да изрече магията, ако разбирате какво искам да кажа, иначе няма да подейства. Защо ли? Защото нищо няма да стане. И тъй, моята малка Клипси изрече магията (забравих да ви кажа, че тя чете прекрасно), след което станахме напълно невидими. Уверявам ви, че бе голямо облекчение да не си виждаме лицата. Поне отначало. Накратко казано, на нас ни омръзна до смърт да сме невидими. Има и още нещо. Изобщо не предполагахме, че и Вълшебника (същият, за който ви разказах) ще стане невидим. Но оттогава не сме го виждали. Така че не знаем дали е мъртъв, или е заминал, или просто си живее невидим на втория етаж. Повярвайте ми, няма никакъв смисъл да се вслушваме, защото той винаги е ходил с боси крака и е безшумен като голям котарак. Казвам ви направо, господа, нервите ни вече не издържат.