Клайв Луис - Сребърният стол

— А няма ли останалите да ни нападнат, за да освободят другаря си? — запита Джил с треперещ въпреки усилията й глас.

— В такъв случай, мадам, ще видите как умираме в битка, а вие трябва да се уповавате на Лъва — рече принцът. — Напред, добри ми Глъм!

Блатния мърморец бързо се плъзна в сянката като котка. Другите трима продължиха напред. Изведнъж зад тях се разнесоха писъци, от които кръвта в жилите им замръзна. Прекъсваше ги само познатият глас на Глъм, който редеше:

— Хайде де! Недей да викаш, преди да ти се е случило нещо. Иначе ще ти се случи! Всички ще си помислят, че коля прасе.

— Добър улов! — похвали го принцът. Веднага обърна коня си и се върна до ъгъла на сградата. После продължи: — Юстас, би ли хванал юздите на Въглен?

Рилиан слезе от коня и тримата наблюдаваха мълчаливо как Глъм изкарва жертвата си на светло. Беше нещастен малък гном — висок около метър. На главата си имаше нещо подобно на петльов гребен (само че корав), розови очички и толкова голяма и обла уста и брадичка, че в лицето приличаше на хипопотам-джудже. Ако не бяха така натясно, сигурно щяха да избухнат в смях от вида му.

— А сега, долноземецо — започна принцът, като застана над него и доближи върха на меча си до гърлото му, — говори! Бъди добър гном и ще бъдеш свободен. Ако се опиташ да ни изиграеш някакъв номер, ще бъдеш мъртъв. Драги Глъм, той няма да може да отговори, докато му държиш устата запушена.

— Държа я, за да не хапе — отвърна Глъм. — Ако имах меки ръце като вас, хората (да ме извини Ваше височество), досега щях да съм целият в кръв. Ама дори и на Блатните мърморци им писва да ги дъвчат.

— Хей, ти — рече му принцът. — Едно ухапване и си мъртъв! Пусни му устата, Глъм.

— Ау-у-у! — изписка долноземецът. — Пуснете ме, моля ви се! Не бях аз! Не го направих аз!

— Какво не си направил? — зачуди се Глъм.

— Каквото Ваше височество твърди, че съм направил! — отговори съществото.

— Как се казваш? — попита принцът. — И какво става с долноземците днес?

— Ауу… Ваши височества… Моля ви, любезни господа — изхлипа гномът. — Обещайте, че няма да ме издадете на Нейно величество.

— Нейно Величество, както я наричаш, е мъртва — изрече принцът. — Аз я убих.

— Какво?! — извика гномът и от изумление широко отвори нелепата си уста. — Мъртва ли? Вещицата е мъртва?! От ръката на Ваша милост! — Той въздъхна с облекчение и прибави: — Значи Ваша милост е приятел!

Принцът отдръпна меча си с няколко сантиметра, а Глъм разреши на съществото да стане. Гномът изгледа четиримата спътници с бляскавите, червени очички, изкикоти се веднъж-дваж и започна разказа си.

— Казвам се Голг — заговори гномът. — Ще разкажа на Ваши благородия всичко, което знам. Преди около час, потънали в тъга и мълчание, си вършехме работата (или по-точно нейната работа) както всеки друг ден от години и изведнъж чухме силен грохот. В този миг всеки от нас си помисли: „Отдавна не съм нито пял, нито танцувал, нито пък пускал фойерверки. Защо ли? Ами сигурно съм бил омагьосан!“ А после си каза: „Да пукна, ако знам защо нося този товар! Няма повече да го нося. Това е!“ И всички захвърлихме чантите, вързопите и инструментите си. След това видяхме онази червена светлина в далечината. „Какво ли е това?“ — питахме се ние. А после си отговорихме: „Това е пукнатина и от нея идва приятна топла светлина от Най-дълбоката земя, която е на хиляди метри под нас.“

— Гледай ти! — възкликна Юстас. — Нима има още по-долна земя?

— О, да, Ваше благородие! — отвърна Голг. — Прекрасна страна. Наричаме я Бизм. Тук е страната на Вещицата, а я наричаме Плитката земя. Тя е прекалено близо до повърхността, за да ни е по вкуса. Ох! Все едно да живееш на самата повърхност. Разбирате ли, всичките сме нещастни гноми от Бизм, а Вещицата ни доведе тук чрез магия, за да работим за нея. Но бяхме забравили това, докато не чухме грохота и магията се разпадна. Преди не знаехме кои сме и откъде сме. Не можехме да мислим или да правим нещо различно от това, което тя ни внушаваше. А през всичките тези години това бяха само мрачни мисли. Вече почти съм забравил да разказвам вицове и да танцувам джига. Но когато се чу грохотът и пукнатината се разтвори, а морето взе да приижда, всичко си дойде на мястото. Разбира се, много потеглиха възможно най-бързо към процепа, за да се върнат у дома. Вижте ги как пускат ракети и се изправят на глава от радост. Ще бъда много благодарен на Ваши благородия, ако ме пуснете да се присъединя към тях.