Клайв Луис - Сребърният стол

Имаше защо да бързат, но конете не можеха да препускат без почивка. Поспряха и в тишината доловиха плискането на вода.

— Дали… как му беше името?… Дядо Време също е залят с вода? — пророни Джил. — Както и всички онези странни спящи животни.

— Мисля, че още не сме толкова високо — отвърна Юстас. — Не помните ли как трябваше да вървим по нанадолнище, за да стигнем Морето на мрака? Струва ми се, че водите още не са стигнали до пещерата на Дядо Време.

— Може — каза Глъм, — но повече ме интересуват лампите по този път. Изглеждат слабички, нали?

— Както винаги — каза Джил.

— Да, но сега са по-зелени — възрази Глъм.

— Нали не искаш да кажеш, че според теб изгасват? — извика Юстас.

— Както и да светят, не можем да очакваме да изтраят вечно, нали разбираш? — поясни Блатния мърморец. — Но не унивай, Скруб! Не изпускам водата от очи и мисля, че вече не приижда толкова бързо.

— Не е голямо утешение, приятели — рече принцът. — Ако не можем да намерим пътя за навън, лошо ни се пише. Аз съм виновен. Гордостта и фантазиите ми ни забавиха при процепа за страната Бизм. А сега, да продължаваме!

През следващия час и нещо на Джил й се струваше от време на време, че Глъм е прав за лампите. А след това — че всичко е само плод на въображението й. Междувременно пейзажът се променяше. Таванът на Долната земя бе толкова близо, че се виждаше дори на оскъдната светлина. Високите назъбени стени на Долната земя се извисяваха все по-близо от двете им страни. Всъщност пътят ги водеше към стръмен тунел. Започнаха да се натъкват на кирки, лопати, колички и други инструменти. Бе очевидно, че до неотдавна тук са работели копачи. Ако можеха да са сигурни, че ще навлязат все повече в стесняващата се дупка, от която измъкването щеше да бъде трудно.

Накрая таванът се сниши толкова, че Глъм и принцът започнаха да си удрят главите в него. Ездачите слязоха и поведоха конете. Пътят бе неравен и трябваше да внимават къде стъпват. Джил им обърна внимание на усилващата се тъмнина. Вече нямаше никакво съмнение — лицата на останалите бяха странно зловещи на зеленикавата светлина. Изведнъж, без да може да се възпре, Джил нададе приглушен писък. Точно пред тях угасна лампа. Зад тях угасна още една. Озоваха се сред пълен мрак.

— Смелост, приятели! — чу се гласът на принц Рилиан. — Живи или мъртви, Аслан е нашият господар!

— Точно така, сър — обади се Глъм. — И не трябва да забравяме, че има поне една положителна страна на оставането ни тук. Ще спестим разходите по погребението.

Джил замълча. Когато не искате другите да разберат колко ви е страх, това винаги е мъдра постъпка. Гласът е издайник на страха.

— По-добре да вървим, отколкото да седим тук — каза Юстас.

Почувствала треперенето в неговия глас, Джил разбра, че е постъпила добре, като не се е доверила на своя.

Глъм и Юстас тръгнаха с протегнати ръце, за да не се блъснат в невидим предмет. Джил и принцът поведоха конете след тях.

— Я! — долетя гласът на Юстас след доста време. — Очите ли ме лъжат или там горе се вижда светлина?

Преди някой да отговори, Глъм извика:

— Спрете! Проходът свърши. Тук напипвам пръст, а не скали. Какво каза, Скруб?

— В името на Лъва! — възкликна принцът. — Юстас е прав. Има нещо като…

— Но това не е слънцето, а някаква студена синя светлина — каза Джил.

— По-добре е от нищо — възрази Юстас. — Дали можем да видим по-добре светлината?

— Не е точно отгоре — каза Глъм, — но се процежда през стената, на която се натъкнах. Поул, какво ще кажеш да се качиш на раменете ми и да се опиташ да излезеш на светло?

Светлината от процепа не бе достатъчна, за да виждат какво става долу в заобикалящия ги мрак. Усилията на Джил да се покатери на гърба на Блатния мърморец можеха само да се чуят, защото бяха от сорта: „Няма нужда да бъркаш в окото ми!“, „Недей да стъпваш в устата ми!“ или „А, така става!“, а също и „Сега ще ти държа краката, а ръцете ти ще са свободни да се подпираш.“

Главата на Джил се открои на фона на светлината.

— Какво става? — нетърпеливо извикаха всички в хор.

— Има дупка — прозвуча гласът й. — Ако бях по-висока, бих могла да се провра по-нататък.

— Какво се вижда през нея? — попита Юстас.

— Нищо особено засега. Ей, Глъм, пусни ми краката. Дай да се покатеря върху раменете ти, вместо да седя върху тях. Няма да ми е трудно да се подпирам на стените.

Само шумът издаваше усилията й, докато на сивкавия фон на отвора не се открои по-голяма част от нейното тяло — на практика чак до кръста.