Клайв Луис - Сребърният стол

— Какви същества са саламандрите? — попита принцът.

— Трудно е да се опишат, Ваше благородие. Нажежени са до бяло и не е лесно да се гледа в тях. Приличат на малки дракони и ни говорят от огнената стихия. Речта им е изящна и са много остроумни и сладкодумни.

Джил хвърли бърз поглед към Юстас. Бе сигурна, че е против идеята да се хвърлят в пропастта — дори повече от нея. Сърцето й се сви, защото лицето му се бе променило напълно. Сега приличаше много повече на принца, отколкото на онзи Скруб от Експерименталното училище. Спомените му за плаването с крал Каспиан се завръщаха.

— Ваше Височество, ако старият ми приятел Рипичийп Мишката бе тук, би казал, че не можем да се откажем от приключенията в Бизм, без това да накърни дълбоко честта ни.

— Там долу ще ви покажа истинско злато, сребро и диаманти — насърчи ги Голг.

— Глупости! — възрази Джил. — Като че ли не знаем, че сме много по-дълбоко от всякакви мини.

— Да, чувал съм за онези дупчици-драскотини в земята, които горноземците наричате мини — рече Голг. — Но златото, среброто и диамантите, които намирате там, са мъртви. При нас долу в Бизм те растат и са живи. Там мога да ви откъсна грозд рубини, които се ядат, и да ви изстискам чаша диамантов сок. Веднъж вкусили живите скъпоценни плодове на Бизм, никога вече няма да помислите да пипате студените, мъртви съкровища от плитките си мини.

— Моят баща е плавал до Края на света — замислено изрече Рилиан. — Би било прекрасно, ако синът му стигне Дъното на света.

— Ако Ваше височество иска да види баща си жив (което ми се струва, че би предпочел), време е да потегляме по пътя към прохода — намеси се Глъм.

— А аз не желая да слизам в тази дупка, каквото и да казват всички! — прибави Джил.

— Е, ако Ваши благородия наистина искат да се връщат в Горната земя, има една част от пътя, която е по-ниска. И може би, ако водата продължи да приижда…

— О, хайде да тръгваме, моля ви! Моля ви! — настоя Джил.

— Боя се, че се налага! — въздъхна дълбоко Рилиан. — Но половината ми сърце остава тук, в странната Бизм.

— Моля ви! — едва не изплака Джил.

— Накъде е пътят? — попита Глъм.

— По цялото му протежение има лампи — обясни Голг. — Ваше благородие може да види началото от другата страна на пропастта.

— Още колко дълго ще горят тези лампи? — попита пак Глъм.

В този миг един съскащ, унищожителен глас — гласът на самия Огън — се понесе откъм дълбините на Бизм (после се чудеха дали е бил гласът на саламандър):

— Бързо, бързо! Към пропастта, към пропастта! Проломът се затваря, затваря се! Бързо, бързо!

В същото време скалите се раздвижиха с оглушително пукане. Пред очите им процепът се стесняваше. От всички страни закъснели гноми се хвърляха в него, без да слизат по скалите. Падаха надолу с главата и се носеха като листа — никой не разбра дали заради силната струя горещ въздух или поради някаква друга причина. Бяха толкова нагъсто, че черните точки почти закриха огнената река и горите като живи скъпоценни камъни.

— Сбогом, Ваши благородия! — извика Голг и се гмурна.

Малкото гноми, останали след него, го последваха. Сега процепът не бе по-широк от поток. После се стесни като отвор на пощенска кутия, а накрая остана само яркосветла нишка. Скалните стени се затвориха с грохот, сякаш се сблъскаха хиляда товарни влака. Горещият, подлудяващ мирис изчезна. Спътниците останаха сами в Долната земя, която изглеждаше много по-тъмна от преди. Бледи и безрадостни, лампите чертаеха посоката на пътя.

— Шансът да сме стояли тук прекалено дълго е десет към едно — измърмори Глъм. — Все пак можем да опитаме. Няма да се учудя, ако лампите изгаснат след пет минути.

Пришпориха конете в лек галоп и изтрополиха елегантно по прашния път. Почти веднага обаче започнаха да се спускат. Щяха да помислят, че Голг ги е изпратил в погрешна посока, ако не бяха зърнали от другата страна на долината как лампите се простират нагоре, докъдето им стигаше погледат. Ала в ниското проблесна течаща вода.

— Бързо! — извика принцът.

Впуснаха се в пълен галоп по склона. Само пет минути по-късно долу щеше да е страшно, защото приливът прииждаше като воденичен улей. Ако се наложеше да плуват, конете едва ли щяха да се справят. Но водата бе по-малко от метър дълбока и макар да плискаше зловещо над краката на конете, стигнаха невредими до отсрещния бряг.

Тогава започна бавното и тежко изкачване. Единственото, което виждаха, беше бледата светлина на лампите. Зад тях водата се издигаше. Хълмовете на Долната земя се бяха превърнали в острови и само на тях светеха лампи. Всеки миг изчезваше по някоя далечна светлинка. Скоро щеше да настъпи пълен мрак навсякъде освен по пътя, който следваха. Макар че нито една лампа зад гърба им още не бе изгаснала, светлините се отразяваха във водата.