Клайв Луис - Сребърният стол

— Какво ли е станало с долноземците? — зачуди се Скруб. — Те ли викат така?

— Не е възможно — отвърна принцът. — През всичките години на тежък плен не съм ги чул дори да повишат глас. Без съмнение, това е някоя нова магия.

— А каква е онази червена светлина? — попита Джил. — Да няма пожар?

— Ако питате мен — намеси се Глъм, — бих казал, че това е огън от центъра на земята, който избухва и образува нов вулкан. Изобщо не бих се учудил, ако се окажем в средата му.

— Вижте онзи кораб! — извика Скруб. — Защо се приближава толкова бързо? Никой не гребе.

— Вижте, вижте! — откликна принцът. — Корабът вече е на сушата и идва към улицата! Вижте! Всички кораби идват към града. Проклет да съм, ако морето не се надига! Това е потоп! Слава на Аслан, че замъкът е построен нависоко. Но водата приижда ужасно бързо.

— О, какво може да е това?! — изплака Джил. — Огън, вода и всички тези хора, които се спотайват по улиците!

— Ще ти кажа какво е — рече Глъм. — Онази Вещица е направила серия от магии, така че, ако бъде убита, в същия миг цялото й Кралство да се разпадне. Тя е като хората, които не биха имали нищо против да ги убият, ако знаят, че убиецът им ще бъде изгорен, заровен жив или удавен пет минути след собствената им смърт.

— Май си прав, приятелю — съгласи се принцът. — Когато мечовете ни отсякоха главата й, ударът е сложил край на предишните й вълшебства. Сега царството на дълбините се разпада! Сега наблюдаваме края на Долната земя.

— Така е, господарю — поде Глъм. — Освен ако случайно това не е краят на целия свят.

— Но нима просто ще стоим тук и ще чакаме? — задъхано произнесе Джил.

— Не, ако послушате съвета ми — отговори принцът. — Аз бих спасил коня си Въглен, както и кобилата на Вещицата Снежинка (благородно животно, което заслужава по-добра господарка), които са вързани на двора. След това нека да побързаме и да се изкачим на по-високо. Трябва да се молим да открием пътя. При нужда всеки от конете може да носи двама на гърба си и ако ги пришпорим, ще надбягат прииждащата вода.

— Ваше височество няма ли да облече ризницата? — попита Глъм. — Никак не ми харесват онези! — Той посочи към улицата.

Всички погледнаха. Десетки същества (сега, когато бяха наблизо, бе явно, че са долноземци) идваха откъм пристанището. Но не се движеха безцелно като тълпа, а се държаха като войници в атака. Втурваха се напред, прикриваха се и внимаваха да не бъдат забелязани от прозорците на замъка.

— Не смея да вляза пак в онази ризница — призна принцът. — В нея яздех като в подвижна тъмница, а и мирише на магия и робство. Но ще взема щита.

Излезе от стаята и след малко се върна със своя щит. В очите му гореше особен пламък.

— Погледнете, приятели — показа им щита. — Преди час беше черен и без герб. А сега, вижте! — Щитът бе станал блестящ като сребро, а върху него грееше по-яркочервен от череши или от кръв образът на Лъва. — Без съмнение това значи, че Аслан ще бъде нашият господар, независимо дали ще оцелеем или не. Все едно е какво ще се случи. Според мен трябва да коленичим и да целунем образа му. След това да си стиснем ръцете като верни приятели, които скоро може да се разделят. А после да слезем в града и да посрещнем изпитанието, което ни се изпраща.

Постъпиха както каза принцът. Когато Скруб стисна ръката на Джил, промълви:

— Сбогом, Джил. Извинявай, че бях такъв страхливец и сърдитко. Надявам се, че ще се прибереш жива и здрава у дома.

— Сбогом, Юстас. И аз съжалявам, че бях такова прасе.

Това бе първият път, в който се обърнаха един към друг на малко име — в училище не се правеше така.

Принцът отключи вратата и заслизаха по стълбите. Тримата вървяха с изтеглени мечове, а Джил — с изваден нож. Прислужниците бяха изчезнали. Огромната зала пред стълбите към покоите на принца бе празна. Тъжните сиви лампи все още горяха и на светлината им лесно преминаха няколко галерии и стълбища. Шумът отвън не бе тъй ясно доловим, както в стаята горе. Всичко в замъка бе мъртвешки тихо и пусто. Зад ъгъла на партерния етаж срещнаха първия долноземец. Беше белезникаво тлъсто същество с лице, подобно на свинска зурла. Нагъваше остатъците от храна по масите. Изведнъж изквича (като същинско прасе) и се мушна под близката пейка, като в последния миг издърпа дългата си опашка изпод захвата на Глъм. После побягна към отсрещната врата толкова бързо, че не можаха да го стигнат.

От тази зала преминаха във вътрешния двор. Джил бе посещавала училище по езда през ваканциите и веднага усети миризмата на конюшня. Беше приятна и неподправена, необичайна за Долната земя.