Клайв Луис - Сребърният стол

Принцът и двете деца стояха с наведени глави — целите почервенели и с полузатворени очи. Цялата им сила бе изчезнала, а магията почти ги бе завладяла. Тогава Глъм събра всичките си сили и отиде до огъня. И точно там извърши изключително смела постъпка. Знаеше, че няма да го заболи, колкото, ако беше човек, защото босите му крака бяха корави, възлести и студенокръвни като на патица. (Все пак знаеше, че ще го заболи достатъчно силно, което и стана.) Прекрачи в огъня с босия си крак и стъпка горящите главни върху равния под на камината. Тогава се случиха едновременно три неща.

Най-напред упойващият аромат вече не бе толкова силен. Въпреки че угасна само част от огъня, остатъкът миришеше предимно на обгорял Блатен мърморец, което не бе особено вълшебна миризма. Промяната моментално отрезви всички умове. Принцът и децата отново вдигнаха глави и отвориха очи.

Второ, Вещицата извика със силен, страховит глас — съвсем различен от нежния глас, с който говореше до този момент:

— Какво правиш? Само да си посмял още веднъж да пипнеш огъня, кален мръснико, и ще превърна в огън кръвта във вените ти.

Трето, болката проясни главата на самия Глъм така, че той със сигурност знаеше, какво точно мисли. (Нищо не може да се сравни със здрава доза болка, когато трябва да се премахнат някои магии.)

— Само една дума, мадам — каза той, накуцвайки от болка. — Една-едничка. Всичко, което казахте, е съвсем вярно, никак не бих се учудил. Винаги съм искал да зная най-лошото, за да го посрещна по възможно най-добрия начин. Затова нямам намерение да отричам казаното от вас. Но дори да е така, има още нещо. Да предположим, че наистина само сме сънували или измислили всичко — дърветата и тревата, слънцето и луната, звездите и самия Аслан. Казвам, да предположим. В такъв случай мога само да твърдя, измислените неща ми се струват доста по-важни от истинските. Да предположим, че тази черна дупка — вашето кралство — наистина е единственият свят. На мен той ми се вижда доста скапан. И това е странно, ако се замисли човек. Може да сме някакви хлапаци, които си играят, но могат да измислят свят-игра, в сравнение с който вашият да не представлява нищо. Ето затова аз държа на света-игра. Ще бъда на страната на Аслан, дори и да няма Аслан, който да я предвожда. И доколкото мога, ще живея като нарниец, дори и да няма такава страна като Нарния. Така че благодарим ви за поднесената вечеря и ако двамата господа и младата дама са готови, напускаме вашия дворец веднага и тръгваме в мрака да търсим Горната земя. Ако трябва да я търсим и цял живот. Не че този живот ще бъде кой знае колко дълъг. Но това не е голяма загуба, ако светът наистина е такова скучно място, както твърдите.

— Ура! Ура за Глъм! — изкрещяха Скруб и Джил.

Внезапно принцът извика:

— Вещицата! Пазете се!

Те погледнаха към нея и косите им настръхнаха.

Тя бе изпуснала музикалния инструмент. Ръцете й изглеждаха прилепени към тялото, краката — усукани, а ходилата бяха изчезнали. Дългият зелен шлейф на роклята се удебели, втвърди се и се съедини със зеления стълб на усуканите й крака. Зеленият стълб се гърчеше, увиваше и люлееше, сякаш нямаше стави или пък целият бе само стави. Тя отхвърли глава назад, носът й се удължи и останалите черти на лицето изчезнаха, освен очите. Сега те бяха огромни — без вежди и мигли.

Тази промяна изисква време да се опише. Случи се обаче толкова бързо, че можаха само да я видят. Преди да сторят каквото и да било, промяната бе пълна. Вещицата се превърна в грамадна отровнозелена змия — дебела колкото кръста на Джил. Уви три или четири пъти гнусното си тяло около краката на принца. Бърза като светкавица, стрелна още една огромна примка, за да стегне дясната му ръка към тялото. Но принцът също беше бърз. Вдигна ръце и успя да ги освободи. Живият възел се затегна само около гръдния му кош и щеше да строши ребрата му като съчки.

С лявата си ръка принцът улови шията на влечугото и се опита да го стисне до задушаване. Така лицето й (ако изобщо можеше да го наречете лице) се озова на десетина сантиметра от неговото. Раздвоеният език се стрелкаше напред-назад, но не можа да го стигне. С дясната си ръка той пое меча и го приготви за възможно най-силния удар. Междувременно Скруб и Глъм изтеглиха оръжията си и се спуснаха да му помагат. Трите удара се стовариха едновременно. Този на Скруб — върху туловището на змията под ръката на принца (но не успя дори да прониже люспите). Принцът и Глъм уцелиха шията й. Дори те не успяха да я убият, но тя започна да разхлабва хватката на краката и гърдите на Рилиан. С още няколко удара й отсякоха главата. Страшното същество продължи да се извива и да мърда като парче жица дълго, след като умря. А подът, както можете да си представите, представляваше отвратителна гледка.