Клайв Луис - Сребърният стол

— Ох, само ако знаехме! — възкликна Джил.

— Според мен знаем — възрази Глъм.

— Да не искаш да кажеш, че ако го развържем, всичко ще бъде наред? — попита Скруб.

— За наред не знам — отвърна Глъм. — Аслан не е казал на Поул какво ще стане. Казал й е само какво да прави. Няма да се изненадам, ако този човек е нашият палач. Но това не значи, че имаме право да не изпълняваме знаменията.

Те се гледаха известно време с блеснали очи. Мигът бе смразяващ.

— Добре! — внезапно реши Джил. — Нека да приключваме с това. Сбогом на всички!

Стиснаха си ръцете. Рицарят вече крещеше, а по устата му бе избила пяна.

— Хайде, Скруб — подкани го Глъм.

Двамата изтеглиха мечовете си и се приближиха до вързания мъж.

— В името на Аслан — изрекоха те и започнаха да режат въжетата с равномерни удари. Щом се почувства свободен, рицарят стигна с един скок до другия край на стаята. Грабна меча си, който му бяха отнели и поставили на масата.

— Първо ти! — изрева той и се нахвърли върху Сребърния стол.

Мечът трябва да е бил доста здрав. Среброто поддаваше под острието му като масло и след миг останаха само няколко блестящи криви парчета, разпилени по пода. Но когато се срути, от него излезе ярка светлина, чу се тътен, подобен на гръмотевица, и за миг се разнесе противна миризма.

— Стой там, грозен слуга на магията! — извика рицарят. — Сега твоята господарка никога няма да те ползва за друга жертва.

После се обърна и огледа спасителите си. Особеният израз бе изчезнал от лицето му.

— Какво е това? — обърна се той към Глъм. — Нима виждам Блатен мърморец? Същински, истински, жив-живеничък Блатен мърморец от Нарния!

— Значи все пак си чувал за Нарния, а? — рече Джил.

— Забравил съм я, докато бях омагьосан, така ли? — попита рицарят. — Е, сега вече и това, и всички други чародейства са премахнати. Повярвайте ми, че познавам Нарния, защото аз съм Рилиан, принцът на Нарния, а великият крал Каспиан е моят баща.

— Ваше кралско височество — рече Глъм и коленичи (децата сториха същото), — дойдохме тук с единствената цел да ви намерим.

— А кои са другите ми спасители? — обърна се принцът към Джил и Скруб.

— Бяхме изпратени от отвъд Края на света, и то от самия Аслан, да търсим Ваше величество — каза Скруб. — Аз съм Юстас, който плава с краля до острова на Раманду.

— Дължа и на трима ви много повече, отколкото някога бих могъл да изплатя — рече принц Рилиан. — А баща ми? Жив ли е още?

— Той отново отплава на изток, преди да напуснем Нарния, господарю — каза Глъм. — Но Ваше височество трябва да знае, че кралят е много стар. Десет към едно, Негово величество ще умре по време на плаването.

— Стар е, казваш. Че колко дълго съм бил под властта на Вещицата?

— Изтекоха повече от десет години, откакто Ваше височество изчезна в горите на Северна Нарния.

— Десет години! — изстена принцът и прокара ръка през лицето си, сякаш искаше да изтрие миналото. — Да, вярвам ви. Сега, когато съм с разсъдъка си, мога да си спомня омагьосания живот. Макар че, докато бях омагьосан, не можех да си спомня и самия себе си. А сега, скъпи приятели… Чакайте! Чувам стъпките им по стълбите! Направо да му призлее на човек от тези шляпащи, меки стъпки. Пфу! Залости вратата, момче! Или чакай! Хрумна ми нещо по-добро. Ще заблудя тези долноземци, стига Аслан да ми даде мъдрост. Следвайте примера ми.

Той тръгна решително към вратата и я отвори със замах.

На прага се появиха двама долноземци. Вместо да влязат, застанаха от двете страни на вратата и се поклониха дълбоко. Веднага след тях влезе жената, която най-малко очакваха да видят в този момент — Дамата със зелените дрехи, Кралицата на Долната земя. Тя замръзна на прага. Видно бе как погледът й обхвана цялата стая — тримата непознати, унищожения Сребърен стол, освободения принц с изваден меч.

Тя пребледня, но Джил усети, че бледността й не е от страх, а от гняв. За миг Вещицата впи очи в принца. Погледът й бе убийствен. После като че ли промени решението си.

— Излезте! — заповяда тя на долноземците. — Никой да не ни безпокои! Под страх от смъртно наказание!

Гномите покорно си тръгнаха, шляпайки с крака. Вещицата заключи вратата.

— Какво става тук, принце мой! — попита тя. — Нима нощният ти пристъп още не е почнал или пък може би е свършил твърде бързо? Защо стоиш развързан? И кои са тези чужденци? Те ли са унищожили стола, който е твоето единствено убежище?