Клайв Луис - Сребърният стол

Като чу гласа й, принц Рилиан потрепери. Нищо чудно. Не бе лесно за половин час да се отърси от чародейството, което го бе заробило цели десет години. После отговори с усилие:

— Мадам, столът вече е излишен. Вие, която стотици пъти сте казвали колко дълбоко съжалявате за властващата над мен магия, несъмнено ще се зарадвате да научите, че вече е унищожена завинаги. Изглежда е имало някаква грешка в лечението, прилагано от Ваше благородие. Тези мои приятели ме освободиха. Сега съм с ума си и мога да ви кажа две неща. Първо, изцяло се отвращавам и се отричам от плана на Ваша милост да ме постави начело на войска долноземци, с които да изляза на Горната земя и със сила да си присвоя короната на кралство, което никога не ми е сторило нищо лошо, да избия законните им господари и да се кача на трона, сякаш съм кръвожаден чуждоземен тиранин. Сега, когато съм на себе си, го считам за чисто злодейство. И второ, аз съм Рилиан, синът на краля на Нарния, единственият наследник на Каспиан Десети, наречен още Каспиан Мореплавателя. Затова, мадам, моето намерение, а също и дълг, е да напусна двореца на Ваше величество и да потегля за своята страна. Надявам се да ни дадете водач, както и да осигурите на мен и моите приятели безопасно преминаване през вашето царство на мрака.

Вещицата не отговори. Прекоси стаята, без да сваля поглед от принца. Спря до невисока вратичка близо до камината, отвори я и извади оттам шепа зелен прашец. После го хвърли върху огъня. Прашецът не пламна силно, но от него се разнесе сладък и упойващ аромат. По време на разговора, който последва, миризмата се усили и изпълни стаята. Същевременно затрудняваше мисленето. Освен това тя извади музикален инструмент, подобен на мандолина, и започна да свири на него монотонно. Неспирното подрънкване, което след няколко минути вече не се забелязваше, упорито се набиваше в ума. То също затрудняваше мисленето. След като подрънка известно време (а упойващият аромат бе много силен), тя заговори с нежен и тих глас:

— Нарния ли? Каква Нарния? Неведнъж съм чувала Ваше благородие да споменава това име в бълнуванията си. Драги принце, вие сте много болен. Страна, наречена Нарния, няма.

— Има, мадам — възрази Глъм. — Виждате ли, аз случайно съм прекарал целия си живот там.

— Така ли? — заинтересува се Вещицата. — Кажете, моля, къде се намира тази страна?

— Там горе! — твърдо отговори Глъм и посочи тавана. — Не зная… не зная точно къде.

— Как така? — удиви се Вещицата през мил, нежен и музикален смях. — Нима горе, сред камъните и хоросана на покрива, има страна?

— Не! — отвърна Глъм, като се бореше да си поеме въздух. — Тя е в Горната земя.

— А какво или по-точно къде е тази… как я нарекохте… Горната земя?

— Стига глупости! — намеси се Скруб, който с всичка сила се съпротивляваше на действието на упояващия мирис и на подрънкването. — Като че ли не знаете! Тя е над нас, горе, където се виждат небето, слънцето и звездите. Та вие самата сте били там! Ние се срещнахме!

— Какво говориш, скъпи! — изсмя се Вещицата (никога не сте чували по-прекрасен смях). — Нямам спомени за такава среща. Но хората често срещат приятелите си на най-невероятни места… в сънищата си. И ако не сме сънували един и същия сън, не можеш да караш другия да си го спомни.

— Мадам — строго произнесе принцът, — вече казах на Ваше благородие, че съм синът на краля на Нарния.

— Ще бъдеш, приятелю — успокои го Вещицата, все едно говореше на дете. — В мечтите си ще бъдеш крал на много въображаеми страни.

— Ние също сме били там! — тросна се Джил. Започваше да се ядосва, защото усещаше как чародейството я завладява с всяка изминала минута. Но, разбира се, щом можеше да го усети, все още не бе проявило пълната си сила.

— Без съмнение ти също си кралица на Нарния, хубавице! — рече Вещицата със същия ласкав, полуподигравателен глас.

— Нищо подобно! — тропна с крак Джил. — Ние идваме от друг свят.

— Ха, тази игра е още по-сладка от другата. Кажи ни, девойче, къде се намира този друг свят? Кои кораби и колесници пътуват между него и нашия?

В главата на момичето се мярнаха едновременно безброй образи: Експерименталното училище, Адела Пенифедър, домът на Джил, радиоапарати, кина, коли, самолети. Но те изглеждаха неясни и отдалечени. (Дрън-дрън-дрън — подрънкваха струните на инструмента.) Джил не можа да си спомни имената на предметите в нашия свят. Този път не се сети, че е омагьосана, защото вълшебството бе в пълна сила. Разбира се, колкото си по-омагьосан, толкова си по-уверен, че изобщо не си омагьосан. Тя откри, че произнася думи, които в момента й се струваха като облекчение: