Клайв Луис: Брий и неговото момче

— Още по-добре — задъхано отбеляза Брий. — Нали го язди таркаанец? Значи има меч, ще предпази всички ни.

— Но, Брий — простена Шаста, — по-добре да ни изядат лъвовете, отколкото да ни хване таркаанец! Или поне да хване мен. Ще ме обесят като конекрадец.

Той не се страхуваше от лъвовете колкото Брий, защото никога не ги беше виждал. А Брий беше.

В отговор Брий само изсумтя, но се измести малко надясно. Странно, другият кон сякаш се измести наляво и след малко разстоянието помежду им доста се увеличи. Но почти веднага се чу лъвски рев, по-точно два — един отдясно и един отляво — и то едновременно. Двата коня пак започнаха да се приближават. Същото очевидно направиха и лъвовете. Ревът на зверовете от двете страни прозвуча ужасно близко — хищниците изглежда не срещаха никакви затруднения да следват галопиращите коне. В този миг облакът се отмести. Луната, изненадващо ярка, освети всичко като ден. Двата коня и двамата ездачи яздеха един до друг, сякаш се състезаваха. И наистина Брий каза (по-късно), че подобно надбягване не е виждал в Калормен.

Шаста, вече отчаян, се питаше дали лъвовете убиват веднага, или си играят с теб, както котката с мишка, и колко ли боли. В същото време той видя всичко (както се случва в най-ужасяващите моменти на човек). Видя, че другият ездач е дребен и слаб, с ризница (луната се отразяваше в нея) и язди великолепно. Нямаше брада.

Нещо плоско и блестящо се проточи пред тях. Преди Шаста да осъзнае какво е то, се чу силен плясък и в устата си усети вкус на солена вода. Блестящото нещо се оказа широк морски разлив. И двата коня плуваха, а водата стигаше до коленете на Шаста. Зад гърба им се чу гневен рев. Шаста се извърна и видя огромен, ужасяващ на вид силует, клекнал до водата. Но само един. „Вероятно сме надбягали другия“ — мина му през ума.

Лъвът явно реши, че не си заслужава да се мокри заради плячката. Поне не направи опит да продължи преследването във водата. Двата коня, все още един до друг, бяха стигнали средата на разлива. Отсрещният бряг се виждаше ясно. До този момент таркаанецът не бе отронил и дума. „Но ще го стори — помисли си Шаста — веднага щом стигнем сушата. Какво ще обясня? Най-добре да започна да съчинявам някаква история!“

Изведнъж до него прозвучаха два гласа.

— О, толкова съм уморена — различи той единия.

— Млъкни, Хуин! — обади се вторият.

„Явно сънувам — реши Шаста. — Готов съм да се закълна, че и другият кон говори.“

Скоро конете вече не плуваха, а вървяха. Когато излязоха на другия бряг, се чуваше как водата се стича от телата и опашките им, а под осемте копита хрущят камъчета. Таркаанецът за изненада на Шаста не прояви никакво желание да задава въпроси. Дори не погледна към Шаста. Напротив — сякаш гореше от нетърпение да подкара коня си напред. Брий обаче ловко му препречи пътя.

— Брр-р-р… — изсумтя той. — Спри за малко! Чух те! Няма какво да се преструваш. Аз те чух. Ти си Говорещ кон, кон от Нарния, точно като мен.

— Дори да е така, какво те засяга? — попита странният ездач свирепо и хвана дръжката на сабята.

Гласът обаче, с който бяха казани последните думи, даде възможност на Шаста да разбере много неща.

— Ха, та това е само някакво момиче! — възкликна той.

— И какво те засяга теб, дори да съм някакво момиче? — сряза го гласът. — Ти пък най-вероятно си само някакво момче. Невъзпитано, обикновено момче… Сигурно роб, откраднал коня на господаря си.

— Ти пък какво знаеш? — не се въздържа Шаста.

— Той не е крадец, малка таркаанке — обади се Брий. — Ако става въпрос за кражба, може да се каже, че аз го откраднах. А дали ме засяга или не, то не бих си позволил да отмина дама от моята раса в тази непозната страна, без да поговоря с нея. Според мен е естествено.

— И според мен е естествено — обади се кобилата.

— Ох, защо не си държиш езика зад зъбите, Хуин! — възмути се момичето. — Така само ни навличаш неприятности.

— Никакви неприятности няма да ви навлечем — увери я Шаста. — Може да си поемате по пътя веднага. Няма да ви задържаме.

— И ние няма да ви задържаме! — сопна се момичето.

— Какви кавгаджии са това хората — обърна се Брий към кобилата. — Същински мулета. Хайде да се опитаме да ги вразумим! Предполагам, мадам, твоята история е същата като моята: заловена си като малка и прекарваш години в робство в Калормен.

— Съвсем точно — изцвили кобилата малко тъжно.

— А сега бягаш ли?

— Кажи му да си гледа работата, Хуин! — намеси се момичето.