Клайв Луис: Брий и неговото момче

— Съжалявам, но е невъзможно да вземем и теб — прошепна той.

— Ето те най-после! — обади се конят. — Започнах да се безпокоя да не ти се е случило нещо.

— Взех такъмите от барачката — обясни Шаста. — А сега ще ми кажеш ли как да те оседлая?

През следващите няколко минути Шаста се захвана здравата за работа, но много внимаваше да не вдига шум. Конят го напътстваше: „Стегни още колана“ или „Малко по-долу има катарама“, или „Закачил си доста високо стремената“. Най-сетне всичко беше готово и той каза:

— Ще държиш юздите, та да изглежда, че всичко е нормално, но няма да ги използваш. Дори по-добре ги вържи за седлото, но хлабаво, та да имам възможност да движа главата си, както искам. А ти запомни — няма да ги дърпаш!

— Тогава те за какво са?

— Обикновено ги използват да ме насочват накъде да вървя — обясни конят. — Но понеже по време на това пътуване възнамерявам сам да определям накъде да се движа, ти няма да ги пипаш. А и още нещо: да не си посмял да ме сграбчваш за гривата!

— Но — възрази Шаста — ако не мога да дърпам юздите и да се хващам за гривата, как ще се задържа на гърба ти?

— Ще притискаш колене към хълбоците ми — отвърна конят. — Това е тайната на добрата езда. Ще стискаш тялото ми между коленете си с все сила и ще седиш изправен. Съвсем изправен и с прибрани лакти. Между другото, какво направи с шпорите?

— Сложих си ги на петите, разбира се — отвърна Шаста. — Това поне знам.

— Свали ги и ги мушни в торбата! Ще се опитаме да ги продадем, когато стигнем Ташбаан. Готов ли си? Хайде, качвай се!

— О! Но ти си твърде висок — констатира Шаста след първия неуспешен опит.

— Аз съм кон, това е всичко — последва отговорът. — Като те гледам как се мъчиш да ме възседнеш, човек ще си помисли, че съм купа сено! Да, сега е по-добре. Изправи се и не забравяй какво ти казах за коленете! Смешно ми е да си помисля, че аз, който съм предвождал в атака по време на битки и съм печелил състезания, сега нося торба с картофи на гърба си — отбеляза той с насмешка, но не заядливо. — Както и да е, да тръгваме!

Конят се отправи на нощното си пътешествие доста предпазливо. Отначало пое на юг край рибарската колиба към реката, която се влива в морето, и се погрижи да остави в калта няколко ясни следи от копитата си, сякаш е тръгнал на юг. Ала щом стигнаха брод, той нагази във водата и обърна срещу течението. Отдалечи се на стотина метра от рибарската колиба, внимателно огледа за каменисто място по брега, където няма да останат следи, и излезе на северния бряг на реката. Отправи се на север, все още без да препуска. Колибата, дървото, магарешката барака и поточето — всъщност всичко, което Шаста познаваше, изчезна в сивкавата лятна тъма. Вървяха нагоре и стигнаха хребета — тук свършваше познатият на Шаста свят. Момчето не виждаше какво има пред тях, само смътно различаваше, че са сред широко, обрасло с трева пространство. Изглеждаше безкрайно, диво, пусто и свободно.

— Леле! — зарадва се конят. — Какво прекрасно място за галоп!

— О, недей веднага! — обади се Шаста. — Не знам как… Моля те, конче! Та, аз дори не знам името ти.

— Брий-хи-и-брий-хи-и — обади се конят.

— Никога няма да успея да го произнеса — призна Шаста. — Позволяваш ли да те наричам просто Брий?

— Е, щом можеш само толкова, добре — съгласи се конят. — А аз как да те наричам?

— Името ми е Шаста.

— Хм! — изсумтя Брий. — Това вече е име, което наистина трудно се произнася. Е, сега ще премина в галоп. Ще ти бъде много по-лесно, защото няма да се вдигаш и спускаш непрекъснато. Стисни ме с колене и гледай напред право между ушите ми! Не поглеждай към земята! Ако усетиш, че ще паднеш, стисни ме по-силно и седни още по-изправен! Готов ли си? Към Нарния и севера!

Почти по пладне на следващия ден Шаста се събуди от нещо топло и меко, което го галеше по лицето. Отвори очи и видя дълга конска глава. Носът и устните на животното почти докосваха неговите. Сети се за вълнуващите събития през нощта и седна, но тутакси простена.

— О, Брий — едва проговори той. — Целият съм натъртен. Целият. Едва се движа.

— Добро утро, мъниче! — поздрави Брий. — Опасявах се, че ще се чувстваш малко скован. Не е от паданията. Та ти тупна не повече от десетина пъти, и то все върху прекрасен, мек, пружиниращ торф. Сигурно е истинско удоволствие да се стовариш върху такова нещо. А онзи храст прещип омекоти единственото падане, което имаше опасност да се окаже по-лошо. Цялата работа е в язденето. В началото обикновено е така. Е, ще закусваш ли? Аз вече хапнах.