Клайв Луис - Брий и неговото момче

— Както е казано — отвърна рибарят, — от щитовете на враговете ни пази мечът, ала на мъдростта окото прекрачва всякакви прегради! Да ви призная, любезни ми гостенино, толкова съм беден, че не се ожених и с деца не се сдобих. Но през същата година, когато Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) започна великото си и благословено царуване, в нощ с кръгла като пита луна на боговете бе угодно да ми отнемат съня. Та надигнах се аз от постелята и отидох на брега да се освежа, да погледам водата, да се насладя на хладния въздух. И дочух наблизо шум от гребла, а после тих вик. След малко приливът докара на брега лодка, а в нея имаше изпосталял от глад и жажда мъж, умрял току-що (още беше топъл), празен мех за вода и едно живо дете. „Явно — помислих си — тези окаяни хора са претърпели корабокрушение и боговете са пожелали мъжът да умре от глад, но детето да оцелее.“ И понеже знам колко щедри са боговете към онези, които помагат на изпадналите в беда, и към изпълнените със състрадание, а вашият покорен слуга е с жалостиво сърце, аз…

— Стига си се хвалил! — прекъсна го таркаанецът. — Ясно. Взел си детето, а с работата, която върши, десетократно си спечелил в замяна на хляба, който е изял. Това е очевидно. А сега кажи каква цена искаш за него, защото твоята бъбривост ме измори.

— Вие сам мъдро споменахте — отвърна Аршийш — колко ценен е за мен трудът на момчето. Нека и това влезе в цената. Продам ли го, трябва да купя или да наема друго. Иначе кой ще върши неговата работа?

— Давам ти петнадесет жълтици.

— Петнадесет! — възкликна Аршийш, но не стана ясно дали стене или вика. — Петнадесет! За опората на старите ми години и радостта на очите ми? Не се подигравайте с побелялата ми брада, макар да сте таркаанец! Аз казвам седемдесет.

Шаста се надигна и се отдалечи на пръсти. Чу всичко, което го интересуваше. Много често беше слушал как мъжете в селото се пазарят и знаеше какво се случва. Накрая Аршийш със сигурност щеше да го продаде за много повече от петнадесет, но и за доста по-малко от седемдесет жълтици, ала на Аршийш и на таркаанеца им трябваха часове, докато се споразумеят.

Не си мисли, че Шаста се чувстваше като теб и мен, ако току-що сме чули, че родителите ни се готвят да ни продадат в робство. От една страна, той живееше изключително тежко, а доколкото разбираше, величественият странник вероятно щеше да се отнася по-добре с него. От друга — изпита вълнение и облекчение от историята как е бил намерен в лодката. Досега се тревожеше, защото, колкото и да се стараеше, никога не обикна рибаря, а знаеше, че децата трябва да обичат родителите си. А какво излизаше сега? Той не е никакъв роднина на Аршийш. Огромно бреме се смъкна от плещите му. „Може би съм таркаанец — помисли си той. — А защо не дори син на самия Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) или на някой бог.“

Шаста седеше на обраслата с трева поляна пред колибата и размишляваше. Здрачът бавно се спускаше, вече се показаха и няколко звезди, но слънцето още не беше се скрило зад хоризонта на запад. Наблизо пасеше конят на странника. Юздите му бяха вързани за металната халка, забита в стената на магарешката барака. Шаста отиде при него и го погали по врата. Животното продължи да пасе, без да му обръща внимание.

Нова мисъл премина през главата на Шаста.

— Що ли за човек е таркаанецът? Чудесно би било, ако е добър — изрече той на глас. — Някои роби в господарските къщи не правят почти нищо. Имат красиви дрехи и ядат месо всеки ден. А ако ме вземе със себе си, когато отиде на война, и аз му спася живота, тогава ще ме освободи, ще ме осинови, ще ми даде палат и колесница, и доспехи, разбира се. Дали пък не е ужасно жесток и няма да ме изпрати да работя на нивите, окован във вериги? Но как бих могъл да разбера? Обзалагам се, че конят знае, но не може да ми го каже.

Конят вдигна глава. Шаста погали кадифената му муцуна и продължи:

— Как ми се иска да можеш да говориш, приятелю.

В следващия миг реши, че сънува, защото съвсем отчетливо, макар и тихо, чу конят да отговаря:

— Аз мога да говоря.

Шаста се взря в огромните му очи, а неговите се разшириха от изненада.

— Ти къде си се научил да говориш? — попита той.

— Ш-ш-ш-т… Не толкова високо! — смъмри го конят. — Там, откъдето идвам, почти всички животни говорят.

— А къде е това? — недоумяваше Шаста.

— Нарния — отвърна конят. — Щастливата страна Нарния… Нарния, където по склоновете на планините растат пирен и мащерка. Там има многобройни реки, мочурливи долчинки, обрасли с мъх пещери и гъсти гори, в които непрестанно кънтят чуковете на джуджетата. О, колко е сладък въздухът на Нарния! Един час живот там е много по-добър от хиляда години живот в Калормен — завърши той и изцвили или по-скоро въздъхна.