Питър Строб - Джулия

— Уредено е.

— По какъв начин?

— Трябва ни удостоверение, подписано от лекуващия лекар и от още един лекар. Двама лекари от болницата, доктор Машин-Чоз и още един, приеха да подпишат. Така тя ще влезне там за наблюдение. Това е само временна мярка, но така ще мога спокойно да помисля как да я държа на сигурно място. Доволна ли си?

— Питам се какво ли би могло да ме накара да бъда доволна в този момент.

— Хайде, Лили, какви ги говориш? Това беше твоя идея в началото.

— Заради твоето собствено добро, братко.

— За наше добро. И за нейно.

— Особено за твоето.

Магнус погледна към Лили, седнала в другия край на стаята, на ценното малко канапе до персийския параван. Имаше странен поглед. Очите й изглеждаха по-големи от обикновено, а ирисите с цвят на лешник сякаш се разтапяха в бялото. Лицето й бе много бледо.

— Лили — попита той, — все още ли ми се сърдиш заради това нещастно дете? Знаеш ли, всичко е плод на въображението ти. Не съм те излъгал. Никога не съм виждал това дете. Всеки би могъл да му бъде баща.

— Не всеки.

— Малко е късно за кръвен тест.

— Колко глупав можеш да бъдеш понякога! — Той я погледна с пълно неразбиране.

— Остави ме да ти обясня ситуацията, Лили. Джулия може да бъде настанена в болница, веднага щом имам подписите на лекарите, което означава най-късно в сряда. В случай на болнично лечение или смърт (споменавам тази крайна хипотеза мимоходом), аз ще контролирам всички пари в общите и личните сметки. От юридическа гледна точка важна е умствената неспособност, която ще бъде доказана от факта, че лекарите са поръчителствали нашата молба за болнично лечение. По-просто от това не може и да бъде.

— Опитай да й се обадиш по телефона — заповяда Лили. — Веднага.

— Какво? Искаш тя да дойде? Мисля, че вече изобщо няма полза, след като лекарите…

— Обади й се.

— Мога ли да знам какво става, Лили?

— Аз се ужасявам, идиот такъв! Джулия непрекъснато ни казваше истината, но аз бях много глупава и много горда, за да го призная. Тя е в смъртна опасност.

— За Бога, какво… — Магнус втренчи недоверчив поглед в нея. — Все пак няма да ми кажеш, че си започнала да вярваш на празните й приказки? Не ме ли убеждаваше само преди два дни, че това е просто въображение? Нали така ми каза?

— Да — призна тя. — Но се заблуждавах. Трябва да се опитаме да й спасим живота. Моля те, Магнус, обади й се. Искам да знам дали тя е в безопасност.

Магнус стана неохотно и отиде с тежки крачки до телефона. Набра номера на Джулия и дълго чака в тишината.

— Никакъв отговор — каза той. — Каква е цялата тази история, Лили? За какво се отнася?

— За отмъщение — каза тя. — За отмъщението на Оливия Ръдж.

Ето, каза си Джулия, слушайки варварския шум, който се качваше отдолу, това е отмъщението. Оливия мразеше да противоречат на плановете й, но Хедър бе сложила край на нейните замисли и проекти. Значи Хедър влизаше в нейното отмъщение, както и затворената в стаята си мисис Брейдън и всички членове на бандата й — с разрушено съществуване или изпратени в небитието, те не можеха да направят нищо, освен ако не преминат през жестоко разкаяние.

Тя е била подтикната да купи тази къща. Оливия я бе намерила — нея — единствената жена, която би могла да я върне на света.

Ако само Кейт не бе се опитала да глътне онова парче месо… и ако тя и Магнус бяха изчакали линейката… Джулия имаше впечатлението, че вече не лежеше на леглото си, а беше провесена над остри скали, назъбени от бурята. Кожата й гореше като че ли имаше температура. Представи си, че държи Кейт в ръцете си. Но Кейт беше в онази тясна, дълбока дупка, в малката кутия на дъното на дупката. В онова нещастно гробище на Хемпстед. Искаше да вдигне Кейт оттам. Да я отнесе със себе си далеч над морето и над скалите.

Тогава видя Кейт и Кейт й обърна гръб. Това беше картината, която видя точно преди мисис Флъд да свърши сеанса. Аз съм отговорна, помисли си Джулия, но не знаеше какво точно има предвид.

Една черна птица мина съвсем близо до главата на Марк и му пошушна съобщение, както би направила с някоя друга птица. Беше само една дума, може би Накратко, или Свободен, или Живея. Видя как птицата изчезна в светлата зона над върховете на дърветата, където небето беше необикновено розово. Долната част на памукоподобните облаци, току-що спрели да ръсят лек дъждец, сякаш откриваше нажежения цвят, покриващ горните им части. Търнър би могъл да нарисува това, каза си Марк, насълзен. Наболата брада го бодеше. Птиците му говореха. Той се разхождаше под облаците на Търнър. От последната си медитация чувстваше почти свръхизобилие от щастие — беше успял да стигне до екстаз. Цветовете на тревата и на дърветата връхлитаха върху него като крясъците, усилени от високоговорител — толкова различни нюанси на зелено! За първи път виждаше толкова оттенъци — техните трептения ту се смесваха, ту се отделяха от общата картина или се стопяваха в пространството. Цветовете бяха изумително щедри.