Питър Строб - Джулия

— Сигурна ли си? Джулия не е ясновидка.

Лили премисли последния си разговор с Джулия.

— Така мисля. Със сигурност ми каза за втория. Този Дейвид Суифт. Тя е ходила при него.

— В такъв случай съм очарован, че е мъртъв.

— Искала да го предпази от Оливия Ръдж… Мисля, че така ми каза. Освен, ако не съм разбрала добре.

— Втори път вече не се изясняваш. Не си страшно убедителна, да знаеш.

— И мисис Флъд беше убита, защото е видяла Оливия.

— Каква нелепост! Чакай малко… Трябва ли да си направя заключението, че Джулия е била в апартамента на този Суифт в момента, когато е бил убит?

— Така ми каза.

— Каза ти, че е видяла… какво е видяла? Да умира? Да го убиват? Какво точно ти каза?

— Не си спомням. Каза ми, че е била там.

— По дяволите! — възкликна Магнус. — И не е предупредила полицията?

— Предполагам, че не е мислила, че полицията ще бъде особено ефикасно средство срещу един дух.

— Духовете не убиват никого — каза Магнус, докато се обръщаше към телефона. Бързо набра номера и напрегнато се заслуша, със залепена на ухото слушалка и мърдаща от несъзнателни движения уста. После обяви:

— Пак никакъв отговор.

— Сигурно е взела приспивателни или пък е излязла — каза Лили. — Трябва да направим нещо, Магнус, и то бързо. Оливия я преследва. Знам го. Тя се е опитала вече да я убие веднъж.

— Питам се дали в действителност Джулия е по-луда от теб. Би трябвало да ви затворят и двете. — Размисли за момент. — Но, кажи Лили, ако Джулия е права, не сме ли всички в опасност? Ти и аз толкова, колкото и Джулия? В края на краищата ние също знаем за съществуването на Оливия.

— Ние сме много засегнати — отговори тя. — Ние всички сме заразени. Марк също, предполагам. Може би и ние сме толкова застрашени, колкото и тя.

— Говориш глупости.

— Спомни си какво изпитваше в тази къща. Тя те мрази, теб също, Магнус. И вече е изпитала удоволствието да те измъчва.

Джулия носеше Кейт в болницата. Тя беше не по-тежка от сноп пръчки. Кейт беше ранена и Джулия спешно трябваше да намери болница. Усещаше топла течност да тече в ръкавите й. Вървеше наслуки по пустите, зловещи улици и търсеше името на болницата върху забранените врати. Нейна бе грешката, че вместо да намери болницата, се шляеше по тези мръсни, безнадеждни улици и гледаше изтощена от един боклучав двор в друг, влачеше се по лепкавата настилка… Не беше успяла и знаеше, че Кейт вече бе мъртва. И най-слабият бриз щеше да бъде достатъчен, за да отнесе лекото й като перце тяло. Скоро щеше да се намери на празния покрив, потопена, в провала и траура, които бяха в нея. Видя се да изтръгва ножа от тялото на Кейт и да го насочва към себе си.

Бързи крачки отекнаха в къщата и донесоха миризма на пещ и на лъвове.

Тя бродеше из отчаяните улици и търсеше болницата, способна да поправи непоправимото.

— Къде отиваш? — Тя го видя вцепенена да взима чадъра и шлифера си. Бързаше като фурия.

— Трябва да изляза оттук преди да съм счупил нещо — каза той с възможно най-спокойния си тон. — Ще направя една обиколка. Обади й се ти.

— Ще се върнеш ли? Магнус, моля те…

— Ще се върна — каза грубо.

Тя стоеше разтреперана на прага на кухнята и го гледаше как се втурва като бизон към вратата. Хлопна я толкова силно, че дървото се разцепи.

Джулия дойде отчасти в съзнание и с бясно разтуптяно сърце осъзна, че ръката, която насочи към себе си, не беше на Магнус. Беше ръка на жена. Приличаше на нейната. Устата я болеше жестоко и бе пълна с подобна на катран утайка. Трябваше й малко овреме, за да разбере, че почти си беше прехапала езика на две. Тя позна ръката си чрез съня. Глътна струйка кръв и болката не продължи по-дълго от времето, което изтече между момента на представата за женска ръка, държаща кухненски нож, и осъзнаването, че тази ръка бе нейната. Болката бе заменена от бръмчене преминало през езика й. Цялото й тяло беше пресъхнало като напукано речно корито. Леко като клонче, като листо, тялото на Кейт се вдигна от ръцете й. Устните й станаха безчувствени.

В следващия момент тя отново се подслони в наркотичния сън и се изкачваше по мръсното стълбище към самотния, ужасяващ покрив. Познаваше и най-малкото петънце от влага по стените, и най-малката неравност по стъпалата.

Марк лежеше във влажната трева и чувстваше наводнената земя да прониква в раменете и гърба му. Забеляза като през мъгла добре излъскания край на новите си боти. Те блестяха в края на тяло му с богатия си златисто-кафяв цвят. Главата му беше пълна с птици. Струваше му се чудо, че беше срещнал някого и говорил с него преди малко, необяснимо усилие на воля и единство на съзнанието.