Питър Строб - Джулия

Джулия беше окървавила чаршафите му. Това изглежда също беше знак на благоволение. Кръв след като се бяха любили. Чувстваше Джулия като своя половинка, като че ли споделяха едни и същи крайници или едно и също сърце. Тя беше извадила обувките от шкафа и знаеше с колко любов той ги беше откраднал от градината й, където ги беше намерил една сутрин. Тогава беше усетил неудържимата нужда да отиде да види къщата й, да я обиколи и дори отмалял, погали грапавите тухли. Даже главоболието му с нищо не бе намалило радостта му. Джулия бе напуснала Магнус, тя щеше да бъде негова.

Джулия беше негова. Минаваше през Холанд парк, потънал в опиянението си, почти сам по пътеките си, и сърцето му беше изпълнено с радост от тази увереност. Той беше проникнал дълбоко в нея, познаваше костите и, сухожилията й. Джулия беше цялата видение и светлина. А също едно създание от кръв, жарава от кръв. Живея! му каза птицата. Да върви към Джулия означаваше да върви към блаженството. Чиста и ненаситна радост го потопи в опиянение. Тя го чакаше, царствена. Живея! Той залиташе под събраното на куп толкова щастие.

Едно момиче, което вървеше бавно пред него, свали чадъра си с толкова грациозен жест, че той изхълца. Позна врата и тила й, черната й коса падаше върху коженото яке. Марк измина бързо разстоянието, което го отделяше от младата жена и, усмихнат, хвана ръката й. Когато тя се обърна към него изненадана и малко уплашена, той целуна познатата уста и почувства душата му да се разтваря във вик на щастие.

— Не мога да повярвам — каза Магнус със слушалка в ръка. — Опитах се да те убедя, че може би има нещо вярно в историята на Джулия, спомняш ли си? Но ти беше сигурна, че са само илюзии. И ме убеди. Няма да ме накараш да променя мнението си втори път, Лили.

Затвори телефона с бавен, свободен жест — знак, който Лили познаваше много добре: търпението му беше изчерпано.

— Възможно е — каза Лили. — Но дали си убеден или не, това не променя много нещата. Опитай се да си спомниш, Магнус, какво точно видя в деня, когато си помислил, че виждаш Кейт?

— Как искаш да ти отговоря? Аз не знам какво съм видял… сянката на един облак, слънцето отразено на едно стъкло…

— Не, питам те какво помисли, че виждаш. Той направи гримаса на отвращение.

— Няма да ставам смешен пред теб, Лили.

— Кажи ми го. Кажи ми само какво видя.

— Кейт. Права до прозореца в стаята на Джулия.

— Как разбра, че това е била Кейт? Беше ли обърната с лице към теб?

— Не беше необходимо. Наистина момичето, което видях, бе обърнато с гръб и видях само тила й.

— Значи не е сигурно, че е била Кейт! Може да е била другата! — Лили скочи от канапето, после пак седна — Ето, Магнус! Ти си видял Оливия Ръдж. Тя е искала да я помислиш за Кейт. Търсила е начин да ти причини болка и да те обърка.

— Лили — каза спокойно Магнус, — никога не съм се противопоставял на твоя ентусиазъм и никога не съм му се присмивал. Но, ако ми кажеш, че съм видял призрак на онзи прозорец…

— А какво почувства, като проникна в къщата този ден? Не ми ли каза, че си бил измъчван?

— Изгубих разсъдък. И ти ми каза същото. Без да се брои, че бях пиян.

— Не, Магнус. Почувствал си нейното присъствие. Злото, което е в нея. Тя мрази също и теб.

— Господи, каква сбирщина от нелепости! И как обясняваш ти всичко това? Защо този малък демон, дошъл от миналото, се е показал изведнъж?

— Заради Джулия — каза тя. — Трябвала й е Джулия, за да я освободи. И двете ти дъщери са били намушкани от майките си. Тя е имала нужда от Джулия.

Първо родих Кейт, помисли си Джулия, а после родих Оливия. Но една част от Оливия е останала в мен, аз я допълвам. Поради приспивателните и липсата на храна, мисълта й обикаляше около един неподвижен център, който представляваше осъзнаването на шумовете, идващи от приземния етаж, където продължаваха да се чупят предмети. Задушаващата топлина изсушаваше гърлото й, изгаряше очите й и сякаш я повдигаше няколко сантиметра над дюшека. Плуваше над празно, неограничено пространство, в което рискуваше да се изтърси всеки момент. Джулия знаеше, че това се дължи на една малка деформация в мозъка й, на една гънка, която съставляваше част от Оливия. Искаше й се да чете, да почувства отново тежестта на своето тяло, но беше много слаба, за да вземе книга от нощната масичка. През цялата къща духаше топъл вятър, африкански вятър. Предпазното стъкло на една от картините на МакКлинтъкови се счупи, придружено от смях, подобен на ръмжене. После чу много ясно, че продънваха платното с ритници.