Питър Строб - Джулия

Огледа отпуснато невероятното жилище на Марк. На пода бяха натрупани в безпорядък различни дрехи, чинии, чаши, книги… Под миризмата на цигари „Голоаз“ се усещаше някакъв странен дъх, малко сладникав, като в непочистена клетка с птици.

Стана трудно с намерението да сложи малко ред. Наведе се да събере наслаганите една върху друга чинии, кръвта нахлу в главата й и черни и червени звездички заиграха пред очите й. Седна тежко на дюшека. Стаята сякаш се завъртя около нея. Държеше несъзнателно чиниите, залепнали от наслоилата се кафеникава нечистотия, постави ги на коленете си, докато стаята спря да се върти. После ги занесе в кухнята. Мивката вече беше пълна с накиснати в студена, мазна вода съдове. Джулия постави чиниите върху малкия хладилник и пак се върна в стаята. Когато отново се озова в кухнята с две чаши и две бутилки от мляко, откри двадесетина подобни бутилки, наредени на една етажерка над мивката. Между тях имаше гъста мрежа от тънки паяжини. Джулия ги бутна настрана и успя да вмъкне двете бутилки, които носеше.

Телефонът започна да звъни и тя се поколеба дали да вдигне, като постоя за момент наведена над него. Може би Лили се беше досетила къде се намира. Трябваше ли да го крие от нея по-дълго време? Вдигна с безразличие. В ухото й прозвуча някакъв опияняващ глас:

— Марк? Какво става с теб напоследък? Анис ми каза, че си бил страхотно неучтив с нея и че си й разказал не знам каква история за медитация. Но това, което мислим ние, е, че някоя Голяма Любов ти отнема цялото време, нещо, което наистина не ти подхожда, кажи, искаш ли да се видим всички в „Райзинг Сън“, за да…

— Няма го — каза Джулия и преди да затвори чу смях, подобен на изхълцване, който я накара да изпусне телефона. Той падна и пластмасовата поставка се разцепи на две като раковина.

Джулия отиде до бюрото на Марк, седна на стола и дръпна пердетата. Дъждът падаше в сивата локва под прозореца и огъваше редките тревички, успели да пробият бетона. В горната част на прозореца се показваше късче сиво небе, съвсем схлупено, сякаш перспективата беше сгрешена. Джулия пипна пишещата машина на Марк, после избърса почернелите си от прах пръсти. Не разбираше нищо от това обаждане по телефона. Зад нея счупеният апарат бръмчеше периодично, като разярена пчела. Голяма Любов. Анис? Име на момиче ли беше? Въпреки всичките й усилия, умът на Джулия оставаше непроницаем за смисъла на казаното от момичето по телефона. Чувстваше се почти обидена от изблика на смях накрая. Дори в смеха се долавяше снобския акцент на Найтсбридж. Опря челото си върху студените клавиши на пишещата машина.

Неговото бюро, неговите книги, неговите записки. Работеше над нещо. Усети огромна благодарност към тази работа, към факта, че той беше част от онзи тип успокояващи и активни хора, които конструираха мостове или книги, които взимаха решения. Погали топчето хартия, оставено до машината. Името му сякаш пулсираше в гърдите й. Не можеше да му се сърди, че е неспособен да повярва в налудничавите истории, които му разказваше. По-късно щеше да му покаже някой вестник и да му докаже, че не си е измислила смъртта на Дейвид Суифт.

Следобедът като че ли никога нямаше да дойде; самият факт да мисли за това изискваше несъразмерно усилие. Беше сигурна, че жената с опияняващия глас и се бе подиграла по телефона. Пак започна да си мисли за връщане в Америка.

Отпусна се на дюшека, надявайки се, че Марк скоро ще се върне. На другия край вратата на шкафа беше отворена и Джулия разгледа малкото дрехи, окачени на огънати метални жици. Очевидно имаше една единствена вратовръзка, широка почти двадесет сантиметра, сребриста на цвят, с нарисувано на нея сияйно слънце, като портокал. Помисли си за стотиците раирани вратовръзки на Магнус, грижливо подредени в гардероба и намери сили да се усмихне. Марк имаше също и един костюм от зелен туид, датиращ явно от края на петдесетте години, който не личеше да е бил обличан оттогава. Магнус се преструваше, че дрехите не го интересуват изобщо, но притежаваше доста голямо количество. Имаше, например, шест чифта съвсем еднакви обувки, поръчани при обущаря на Корк Стрийт, който преди работеше за баща му. От това, което виждаше, Марк нямаше нито един чифт обувки, а само боти. Един чифт кафяви, и един черни, със закопчалка отстрани. И сандали. Имаше също и нещо кафеникаво, скрито в плик в дъното на шкафа. Цветът му на лъскав кестен й се стори познат и, осъзнавайки това, усети тревога, сякаш някакъв звънец се беше включил.