Питър Строб - Джулия

— Тя знае, че си ти — да, каза, че „знае“. Искам да ми кажеш истината, Магнус.

— Не знам каква е истината — каза той.

— Което означава?

— Че не знам дали съм неин баща. Бих могъл да бъда. Както и двама-трима други. Тя ни изсмукваше всичките пари. Може би детето е било плод на общите ни усилия! Имаше уикенди, в които правехме точно това.

— Магнус, ти си глупак. Ако ми беше казал това през последната седмица, много неща можеха да се променят. Но сега мисля, че ще имаш голям късмет, ако някога отново видиш Джулия.

— Направи поне нещо, докато аз се занимавам с тези непотребни книжа. Не мога да следя за всичко!

— Точно сега трябва да мобилизираш всичките си сили. Знаеш ли какво правя в момента? Преглеждам сутрешните вестници, за да видя дали пишат за някакъв си Суифт. Жена ти каза, че е бил убит пред очите й.

— И ти ли полудяваш? Само това липсваше?

— Довиждане — каза Лили и затвори внимателно. „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ бяха сложени на една от страничните облегалки на дивана. Тя сграбчи двата вестника и ги разгъна на килима. Прегледа първо Таймс, пробяга с поглед по заглавията. Стигна до страницата за спорт и се върна назад, за да бъде сигурна. Никъде не се споменаваше за Дейвид Суифт, нито за някаква подозрителна смърт.

С облекчение се захвана с „Телеграф“. Това беше някоя нова халюцинация на Джулия, още една причина, за да я затворят. На първа страница явно нямаше нищо, а и на следващите също. Лили продължи да преглежда вестника все по-убедена, че паниката й беше неоправдана. Трябваше да се извини на Магнус и да се опита да запази достойнство. Долу на пета страница, едно заглавие сложи край на тези мисли:

ПРОБОДЕН С НОЖ В АПАРТАМЕНТА СИ. Тялото на Дейвид Суифт, 37-годишен, било намерено рано сутринта от полицията в апартамента му на Айлингтън. Привлечени от отворената врата, полицаите открили тялото на господин Суифт; смъртта изглежда е била причинена от многобройни рани от нож или кама. Според свидетели, открити от полицията на Айлингтън, една непозната жена е излязла от апартамента на господин Суифт около час преди да открият тялото.

Лили бързо препрочете краткия абзац, после стана и остави вестника да падне на земята. Значи беше вярно: видели са Джулия да се измъква от апартамента на този човек. Магнус беше бащата на Оливия. Схемата, която си беше изградила наполовина, докато Джулия й говореше, ставаше все по-ясна. Джулия не можеше да види тази схема, тя си беше направила друга, съответстваща на фактите, които разбираше. Още от началото Лили се бе отказала да вярва на историите на Джулия, защото не съществуваше никаква убедителна причина тя да бъде обект на едно автентично проявление. Сега тази причина се появяваше с такава ослепителна яснота, че тя се питаше как не бе успяла да се досети по-рано. (Със срам трябваше да си признае, че гордостта беше основният мотив за това, че не повярва на Джулия.) Кръвта нахлу в лицето й. Лили отиде до прозореца и погледна празния парк. Мръсен дъжд валеше безспир.

Повече отвсякога беше важно Джулия да напусне тази къща. Ако Оливия Ръдж се върнеше сега… Лили настръхна и пак се отправи към телефона. Разбра, че я беше страх, страх за всички тях. Ако Джулия беше права, те всички бяха в опасност. А ако Роза наистина бе видяла нещо и бе умряла заради това?

Лили простена негласно и вдигна слушалката, за да се обади на Марк.

Джулия знаеше, че Лили щеше да я потърси у тях и да не я намери. Какво щеше да направи след това? Джулия се надяваше, че ще погледне вестниците. Все пак в Лондон човек не можеше да умре от насилствена смърт, без вестниците да му посветят няколко реда. Някой трябваше да й повярва, а сега оставаше само Лили. Освен когато беше с нея в леглото, държанието на Марк беше дистанцирано, бащинско, успокояващо: тя беше почувствала, че той не й вярва и дори се изненада, че това не я нарани, особено в състоянието на шок, в което се намираше. Това само потвърждаваше нейната изолация, а какво друго представляваше атмосферата на Оливия, ако не това? Атмосферата от съня на покрива.

Седна накрая на дюшека със замъглено съзнание. Не знаеше какво да прави. Идеята за бекон с яйца беше на Марк. На Джулия мисълта за храна й беше до такава степен чужда, че я възприемаше като нещо абстрактно. Това, което желаеше, въпреки че вагината я болеше, беше отново да се озове в прегръдките на Марк, да се притисне към него, да зарови глава в рамото му и да потъне безпаметно в дълбините му от черно кадифе.