Робърт Дохърти - Зона 51 - Носферату

Нямаше никакво съмнение за предназначението на този прибор — да изсмуква кръвта на жертвата.

Но къде беше складирана кръвта?

— Влизайте! — извика през рамо Петров. Хората му го последваха. Нямаше никакъв коментар, но това се дължеше единствено на добрата им подготовка.

— Трябва да намерим хранилището за кръв — нареди Петров. — Претърсете стаята.

Мъжете се разпръснаха.

— Стигнахме ли вече? — попита шепнешком полковник Кокол. Ръцете го боляха от постоянното притискане на скобите.

— Близо сме — капитанът погледна проследяващия прибор, окачен на шията му.

На равни разстояния, приблизително на всеки десетина метра, минаваха покрай хоризонтални вентилационни отвори, запречени от ръждясали решетки.

— Не е ли време да излезем от шахтата?

Капитанът вдигна очи от прибора и кимна. Кокол изпъна крака, закачи се за входа на хоризонталния отвор, завъртя се и се пъхна в него, като същевременно смъкна ръкохватките на скобите, разтваряйки каишките със зъби. Капитанът го последва. Със съвместни усилия двамата откачиха решетката. Кокол пъхна глава, не видя нищо и се промъкна през отвора. Капитанът бе два пъти по-едър от него и не успя да промуши раменете си, колкото и да се опитваше. Докато го чакаше, Кокол завъртя глава, дочул шум от далечни гласове.

— Има някой под нас — прошепна той.

— Не мога да се пъхна — промърмори капитанът.

— Сигурно на дъното има сервизен вход — отвърна също шепнешком Кокол. — Слез там — едва ли остава много. Ще се качиш по стълбището. Аз ще те чакам тук.

Капитанът се ослуша и погледна нагоре.

— Хората ми слизат след нас — рече той. — Не предприемайте нищо без подкрепление.

— Естествено — бе отговорът на Кокол.

Капитанът отново постави скобите върху тръбата и продължи да се спуска надолу. Кокол извади автомата, провери предпазителя и зачака.

Скоро ги намериха — шестнайсет дървени сандъка, натоварени на количка, подобна на тази с помпата. Сандъците също бяха щамповани с пречупени кръстове. С ножа си Петров отвори един от тях. Сгушени в меката слама, вътре бяха подредени банки, същите като тези, които бе видял на долния рафт на първата количка. Само че пълни с тъмночервена течност. Петров не се съмняваше, че е кръв.

Той нареди на хората си да изтикат количката отвън.

Кокол чу отдалеч скърцането на несмазваните от доста време колела. Звукът се приближаваше. Изведнъж зад него долетя сподавена ругатня. Един войник се опитваше да се пъхне през отвора.

Кокол му даде знак да пази пълна тишина, сетне отново насочи вниманието си към тунела. Скърцането се приближаваше, но той не можеше да си представи какво го причинява. За всеки случай зае позиция за стрелба, като приклекна и се подпря на коляно.

Войникът най-сетне успя да се промуши през отвора и веднага го последва още един. Кокол не сваляше поглед от завоя на тунела. Само след няколко секунди се появи непознат мъж в черна униформа. Кокол се прицели, но в същия миг войникът зад него извика на непознатия да хвърли оръжието.

Мъжът не изпълни заповедта, вместо това се опита да вдигне автомата и Кокол натисна спусъка два пъти. Първият куршум разкървави бузата на непознатия, вторият попадна точно между очите, отхвърляйки назад вече безжизненото тяло.

Отговорът бе незабавен и съкрушителен. Няколко автомата откриха едновременно стрелба, засипвайки тунела и отвора на шахтата с куршуми, които рикошираха във всички посоки. Един от тях удари войника, който се опитваше да се пъхна през отвора, и го уби на място, а трупът му запречи единствения вход. Кокол се просна на земята и пусна няколко кратки откоса, макар да не виждаше целта — предполагаше, че рикошетите ще свършат същата работа от другата страна.

До него някой въздъхна дълбоко и мъчително — като ударен в гърдите, който изпуска последния си дъх. Полковникът се огледа — вторият войник се бе превил, а от раната в мишницата му, незащитена от бронираната жилетка, шуртеше кръв.

Кокол се претърколи два пъти, прикри се зад тялото на убития войник и положи автомата върху него. Още няколко куршума разтърсиха трупа и Кокол отвърна с премерени изстрели, като броеше наум патроните. Натисна копчето за освобождаване на магазина в мига, когато пусна последния. Пълнителят изтрака на пода и той презареди мигновено, спестявайки ценни секунди.

Къде, по дяволите, се бавеше капитанът? Изстрелите под него утихнаха, сега оттам се чуваха само гласове. Нима противникът отстъпваше? Или се прегрупираше?