Робърт Дохърти - Зона 51 - Носферату

— Сложили сте му „бръмбар“?

Кокол кимна.

— Очаквах да се случи нещо подобно. Виждам, че са се преместили, откакто са задействали алармата. — Той посочи надолу. — Сега са точно под нас, но на дълбочина осемстотин метра.

Капитанът се извърна и махна към една широка тръба, която стърчеше на около три метра над земята.

— Това е главната вентилационна шахта на кремълските подземия. Спуска се право надолу на дълбочина от две хиляди метра.

— Ще ни е нужно ужасно дълго въже, за да се спуснем чак долу — отбеляза Кокол, докато се приближаваше към шахтата. Няколко войници вече сваляха решетъчния капак. Друг отваряше метален сандък, зазидан за бетонната площадка.

— Помислено е за това — в случай че се наложи максимално бързо спускане до дъното при изключено електрозахранване. Тогава асансьорите ще спрат, а слизането по стълбите ще отнеме много време.

Войниците махнаха и последния капак. От вътрешната страна на шахтата блеснаха две лъскави тръби, прикрепени към стените. Капитанът се приближи до сандъка и извади отвътре две странни устройства. Имаха дръжки и презрамки, които се стягаха на китките. От външната си страна представляваха скоби, които пасваха точно на размера на тръбите и можеха да се затягат и отпускат с помощта на специални плочки.

— Казват се чумари — обясни капитанът, докато си ги поставяше. Особено внимателно затегна презрамките. Полковник Кокол се поколеба, сетне вдигна втория чифт.

Двамата се приближиха към шахтата и погледнаха надолу. На всеки петдесетина стъпки светеше по една самотна крушка.

— С радост ще направя път на старшия офицер — подметна насмешливо капитанът.

Кокол се подсмихна.

— Готов съм да се поуча от по-големия ви опит, капитане. Ако обичате.

Капитанът се засмя и пристъпи на малката платформа. Постави чумарите на тръбата и леко ги натисна, като притискаше с пръсти плочките. Погледна Кокол, но усмивката бе изчезнала и лицето му изглеждаше мрачно и напрегнато. Полковникът кимна.

Капитанът отпусна внимателно скобите и започна да се спуска надолу по тръбата.

Петров си погледна часовника, но се постара да не издава нетърпението си. По-бързо не можеше да стане. Пламъкът на оксижена пълзеше по нажежения метал.

— Готово — докладва войникът.

Други двама войници се заеха да отварят вратата, която всъщност представляваше голям метален диск, с диаметър около два метра, прикрепен на две хидравлични рамена. Отместиха го встрани. Зад него цареше мрак. Петров отново си нагласи прибора за нощно виждане. Изчака, докато сензорите се настроят, после надникна внимателно вътре. Помещението бе толкова голямо, че отсрещният му край не можеше да се види. Петров ококори очи, когато разпозна вертикалните предмети, които изпълваха помещението — бяха закрепени за земята колове с набити човешки тела.

— Почакайте тук — нареди той и прекрачи прага. Имаше стотици мумифицирани човешки трупове, които висяха върху пронизалите ги заострени колове. Точно пред него, само на няколко крачки по-навътре, в земята бе вкопано дървено кресло. Кожените каиши, прикрепени за дръжките и краката на креслото, подсказваха, че тези, които са сядали в него, са го правели против волята си. Когато повдигна глава, Петров откри, че върху тавана са монтирани железни релси и от тях висят вериги. Очевидно това бе начинът, по който бяха местили телата върху коловете.

Петров бе виждал много ужасни неща през живота си. Не му беше никак трудно да си представи какво е ставало тук. Жертвата е била разпитвана в креслото, обърната към труповете, някои от които вероятно все още живи и гърчещи се върху коловете, за да може да си представи по-добре каква съдба я очаква, ако откаже да сътрудничи. Петров предполагаше, че повечето са се съгласявали да отговарят на въпросите и дори са измисляли отговорите, само и само да отърват кожата. Независимо от това изглежда всички са завършвали по един и същ начин — повдигали са ги на веригите и после са ги спускали върху поредния кол.

Колко време е продължавало това? Той погледна към най-близкия труп. Кожата бе изпъната и съсухрена, тялото сгърчено, мумифицирано, сякаш изцедено до последна капка кръв.

Петров изведнъж си спомни, че е дошъл тук тъкмо заради кръвта.

Направи още няколко крачки и спря до креслото. Зад него имаше нещо, което не бе видял в началото. Голяма дървена количка с метален прибор отгоре и стъкленица на долния рафт. Гумени маркучи свързваха прибора със стъкленицата. Изминаха няколко секунди, преди да се сети, че приборът е някакъв вид помпа. На горния рафт имаше още маркучи, а също банки и дебели игли. Надписите върху стъклениците бяха на немски, а отстрани на количката бе щампован пречупен кръст.