Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Под въздействието на гравитационното поле водите на морето се разтвориха и върху дъното се очерта дълбока диря. Корабът продължи нататък, докато стигна пустинния Синайски полуостров и увисна над най-високия връх. На това място златистите дискове разтовариха един страж компютър заедно с други машини и ги разположиха в помещения, изсечени от Росту преди много години в недрата на планината.

Тук самият Аспасия напусна кораба, заедно с част от неговите подчинени, понесли на раменете си един черен цилиндър. Те се спуснаха до най-ниското ниво и положиха цилиндъра на пода. Когато вдигнаха похлупака, вътре имаше съвсем зряло мъжко тяло с бледа и подпухнала кожа и втренчени напред невиждащи очи. Ала гърдите му се повдигаха и спускаха — тялото бе живо.

Това също беше част от договора с Артад, макар че Аспасия не възнамеряваше да го спазва докрай.

Той пристъпи напред и застана пред цилиндъра. Поставиха на главата му метален пръстен, а един от аирлианците застана при пулта за управление. От вътрешната повърхност на пръстена се отделиха микросонди, които се забиха в мозъка на Аспасия. Всички негови спомени, цялата му индивидуалност, бяха прехвърлени и записани в машината. След това свалиха пръстена и Аспасия неволно опипа челото си, сякаш очакваше да види кръв по пръстите си.

После доближи цилиндъра и втренчи поглед в тялото. То все още бе само празен съд, готов да получи съхраненото в машината. Аспасия свали своята Ка и я допря до една вдлъбнатина. Светна индикаторна лампичка, която показваше, че спомените му са били прехвърлени в огърлицата. Той нагласи таймера на цилиндъра и напусна помещението, заключвайки вратата след себе си.

Аспасия предполагаше, че Артад следи движението му и ще узнае за това място и оборудването, което бе разтоварил. Още едно обстоятелство за успешното изпълнение на неговия план. Приключил със задачите, определени според примирието в Атлантида, Аспасия се върна на кораба-майка, който се издигна. След като прелетя почти половината свят, корабът се озова над един остров в Тихия океан, на който имаше три вулкана. Аспасия разположи поредния страж дълбоко в недрата на един угаснал вулкан, а след това нареди на малка част от хората да се заселят на острова. Един от подчинените му на име Рапа получи задачата да се смеси с хората и да ги направлява тайно по предначертания път. След много години този остров щеше да носи названието Великденски, но преди това щяха да го нарекат Рапа Нуи.

От Великденския остров корабът-майка се насочи към Южна Америка, където остави още един страж-компютър и поредната група заселници в Андите. Този път към тях бе прикрепен друг негов заместник на име Виракоча. Корабът-майка спря на още няколко места, разтоварвайки малки групи от хора, които да компенсират загубите от метеоритния дъжд — като земеделец, който засява нивата си след унищожителна градушка. Това също бе част от примирието, но Артад не знаеше, че заедно с всяка от групите Аспасия оставяше по един свой агент.

Най-сетне корабът стигна до един пуст и негостоприемен район в Северна Америка. Отново с помощта на оръжията Аспасия изкопа гигантска дупка в склоновете на висока планина — достатъчно голяма, за да побере кораба-майка. После дойде време за Росту и неговите помощници да подготвят подземния хангар и да монтират вътре огромна шейна, върху която положиха кораба.

Росту се зае с градежа на каменна стена, подсилена с метални пръти, която да запуши входа на кухината. След това на различни места из планината бяха монтирани маскиращи устройства срещу сканиране от въздуха.

Аспасия задейства един авариен маяк на борда на кораба-майка и напусна кухината през един от тунелите, прокарани от Росту. Когато и този тунел бе затворен, той се качи в един от златистите дискове и се отправи към Атлантида.

От семената, които бе разпръснал из цялата планета, след хиляди години щеше да израсте една нова цивилизация.

Целият ден Донхад и Гуалкмай прекараха на един от островите от външния пръстен. Опитваха се да се качат на някой от отплаващите кораби, но всички съдове бяха претъпкани. Всъщност след първоначалния шок мнозина от жителите на външните острови се отправиха с лодките си към Атлантида. Пред храма се бе събрала огромна тълпа, която отправяше молитви към невидимите богове, заклевайки ги да се върнат. След като не получиха отговор, хората само удвоиха усилията си, сякаш това можеше да промени нещата. Вратите на храма бяха затворени, не се виждаха нито жреци, нито Водачи.