Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Малко по-късно от Атлантида не бе останала и следа.

Гуалкмай пръв съзря опасността.

— Обърни кърмата срещу вълната! — извика той на кормчията. Един кораб недалеч зад тях бе ударен странично от гигантската вълна и мигом се преобърна. Вълната ги застигна, повдигна ги и ги понесе със себе си. Гуалкмай прегърна Донхад през кръста и вкопчи свободната си ръка в перилата.

Вятърът рязко се усили. Един от моряците внезапно се издигна във въздуха, прелетя с безпомощни крясъци над тях и изчезна в морето. Бордът под краката им продължаваше да се издига.

— Обичам те! — извика Донхад.

Той кимна, без да откъсва очи от вълната.

— Ще се справим — чу го да вика на пресекулки. — Само се дръж!

Най-сетне корабът започна да се плъзга по задната и не толкова стръмна стена на вълната. Измина почти цяла минута, преди отново да заемат хоризонтално положение. Развълнуваният океан около тях бе изпълнен с останки от кораби и трупове. Гуалкмай я пусна. Двамата се огледаха. Там, където доскоро се издигаше Атлантида, сега имаше само черни водовъртежи.

— Временно примирие, Гуалкмай — произнесе Донхад.

Гуалкмай кимна.

— Неутрализирахме ги — поне за известен период. Те вече не са богове.

— Поне за известен период — повтори тя.

— За нас всеки ден е спечелен, Донхад. След време всичко ще е различно. Може да се каже, че приключихме успешно с първата част от нашата мисия. Аирлианците се обърнаха един срещу друг и от това изгубиха и двете страни.

— Но никой не е победен — намръщи се тя. — Добре знаеш, че това тяхно примирие е истински фарс. И двете страни ще се опитват да използват Водачи и Сенки, за да…

Гуалкмай вдигна ръка.

— Направихме каквото можахме. Което е повече, отколкото се надявахме. Спечелихме време за хората от този свят. Освен това ще останем тук, за да им помогнем, когато удари часът за последната война.

Донхад знаеше, че е прав. Бяха постигнали много повече, отколкото се надяваха. Бяха сложили край на управлението на боговете. Гуалкмай потърси капитана на кораба и му поръча да поемат курс на север. Когато се върна при нея, забеляза, че гледа нагоре. Досети се за какво си мисли.

— Той отдавна е мъртъв — рече.

— Зная. Но все още тъгувам по него.

Аспасия бе насочил сензорите на „хищния нокът“ към планетата, от която се отдалечаваше. Виждаше кораба на Артад, който кръжеше бавно над мястото, където доскоро се издигаше Атлантида. Вълната, вдигната при взрива, се разпространяваше със скорост от шестстотин километра в час.

Първо достигна западния бряг на Африка. В крайбрежните плитчини вълната се забави, но набра височина.

За тези, които обитаваха крайбрежието, първият признак, че ще се случи нещо, бе внезапно отдръпналият се навътре океан. Върху оголеното тинесто дъно безпомощно се мятаха риби. Някои от хората се заеха да събират тази неочаквана плячка, без да предполагат какво ги очаква.

Тътен като от хиляди морски бури раздра въздуха. И тогава се появи водната стена. Тя заля брега и продължи навътре със скорост от двеста километра в час. Част от вълната премина през Херкулесовите колони и навлезе в Средиземно море. В другия край на света гигантска вълна нахлу във вътрешността на Северна и Южна Америка, предизвиквайки навсякъде разрушения, които щяха да залегнат в основата на човешката легенда за Всемирния потоп.

Аспасия не се интересуваше особено от последствията, причинени от гигантската приливна вълна. Сензорите му продължаваха да следят придвижването на Артад, чийто кораб-майка прекоси Европа и увисна над една земя между Азия, Европа и Африка, където разтовари няколко хиляди души. След като хората се разпръснаха, Артад постъпи също както Аспасия в Северна Америка — изкопа огромна подземна кухина и скри кораба-майка вътре.

Въпреки че вече се намираше на огромно разстояние от Земята, Аспасия продължаваше да следи шест златисти дискове на Артад, които заобиколиха планетата и се скриха от другата й страна. Не беше се съмнявал, че Артад има свои идеи как да спазва примирието. Така би постъпил всеки аирлианец.

Донхад лежеше до Гуалкмай. Духаше слаб ветрец, който отнасяше кораба на северозапад.

— Колко нещастници загинаха! — промърмори тя.

— Така е — кимна Гуалкмай, загледан в звездите.

— Как мислиш… — Гуалкмай я спря с пръст на устните й.

— Шшшт — прошепна той. — Нали затова дойдохме тук? Това няма да са последните жертви. Очаква ни дълга и мъчителна борба. И това е само началото.