Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Донхад и Гуалкмай най-сетне попаднаха на кораб, на който имаше свободни места. Цената, която им поискаха, бе безобразна, но Донхад плати, без да се пазари. Капитанът обяви, че ще отплават едва на сутринта, тъй като моряците се страхували от тъмнината. Макар че очакваше неприятности, Донхад се примири, за да не привлича вниманието върху себе си.

При изгрев слънце всички с изненада откриха, че над храма е увиснал гигантски кораб-майка. Вероятно бе пристигнал по тъмно. Щом се развидели, корабът започна да се спуска, приветстван от възторжените възгласи на тълпата. Но нещастниците не знаеха, че пристига Артад, за да осъществи последната част от примирието.

За всеобща изненада корабът не спусна стълба към върха на кулата, а я заобиколи и се снижи над полето отвъд градските стени. Една от хангарните врати се разтвори и от нея бе спусната метална стълба.

Гуалкмай, който се бе покачил на мачтата, за да вижда по-добре, предаваше всичко на Донхад.

— Какво става? — попита тя нетърпеливо. — Появи ли се някой?

— Не. Никакво движение. Тълпата продължава да расте, но от кораба не се показва никой.

Донхад се намръщи. Тя се обърна към капитана.

— Време е да тръгваме. Слънцето се показа.

Капитанът кимна пренебрежително, но побърза да издаде заповеди на хората си. Развързаха въжетата, с които се придържаха за пристана, и гребците натиснаха веслата под равномерните удари на тъпана.

— Двама души се качиха по стълбичката и изчезнаха вътре — извика Гуалкмай.

Веднага щом излязоха от залива капитанът се разпореди да вдигнат платната. При рязкото накланяне на кораба Гуалкмай едва не падна. Той засенчи очи с длан.

— Връщат се — извика. — Махат на хората да се качват на борда.

— На твое място щях да подкарам тая черупка с всичка сила — рече Донхад на капитана.

— Хората тичат към кораба — докладваше Гуалкмай. — Какво ли става? Та те са няколко хиляди!

— Аирлианците си прибират реколтата — отвърна Донхад.

Същата нощ Аспасия се върна на Атлантида с летящата чиния. Той събра последната група от своите хора и заедно с тях слезе в подземния хангар, където се качиха на седемте „хищни нокти“, които се бяха върнали на Земята. От командния център на своя кораб Аспасия можеше да наблюдава как Артад прибира последните жители на Атлантида. Това не се включваше в примирието, но Аспасия знаеше, че Артад е следил внимателно неговите ходове и сега предприема контрамерки. Изведнъж металната стълба започна да се прибира в хангара и навън останаха последните десетина нещастници.

— Старт! — нареди Аспасия.

Вратите на подземния хангар се разтвориха. „Хищните нокти“ излетяха право нагоре, отдалечавайки се с шеметна скорост от Земята.

Донхад и Гуалкмай наблюдаваха издигащите се „нокти“ и кораба-майка.

— Слизай долу! — извика тя на мъжа си.

Корабът бе на около пет километра от външния пръстен на Атлантида. Хората на сушата вдигаха ръце към небето и си скубеха косите, сякаш предчувстваха, че ще се случи нещо ужасно. Едни се молеха, други размахваха гневно оръжия, но всичко бе напразно. Последните рибарски лодки бързаха да се отдалечат от това прокълнато място.

Изправени един до друг на борда, Донхад и Гуалкмай не сваляха очи от сушата. Атмосферата бе изпълнена със статично електричество, сякаш се задаваше буря.

Изведнъж ярка златиста светлина премина по борда на кораба-майка от носа до кърмата. Донхад бе присъствала и преди на подобна сцена и вече знаеше какво ще последва.

— По-бързо! — извика тя на капитана.

Златистата светлина сякаш замря на носа на кораба, превърна се в кълбо, от него бликна ярък сноп, който започна бързо да се разширява, докато достигна диаметър около осемстотин метра. В началото не се случваше нищо. Светлинният сноп пулсираше и се плъзгаше бавно над града и околната местност. След десетина подобни пулсации настъпи странно затишие.

Мъртвешко спокойствие в продължение на няколко секунди.

Донхад улови Гуалкмай за ръката. Дланта й беше влажна.

И тогава земята под Атлантида изригна.

Аспасия наблюдаваше същата картина на екрана на своя „нокът“. След първите няколко изстрела от кораба на Артад той вече знаеше какво ще се случи. Аирлианците бяха извършили детайлно проучване на планетната структура. Оръжието, което Артад използваше, умееше да пробужда силите, дремещи дълбоко в земните недра, и да ги изкарва на повърхността.

Взривната вълна на експлозията изби в миг и последните обитатели на Атлантида. И да бе оцелял някой, той бе пометен от бликналата през цепнатините лава. Разкъсан и напукан, целият остров се издигна на височина две хиляди метра, след това рухна обратно. Океанът го погълна заедно с димящата лава и от сблъсъка между двете сили се роди невиждано досега по мащаби цунами.