Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Артад наблюдаваше преследването от борда на кораба-майка. Не се поколеба нито за миг, когато нареди на един от „ноктите“ да продължи гонитбата, а другите два да се доближат на минималната безопасна дистанция до слънцето.

Тъкмо когато разузнавателният кораб навлезе в гравитационното поле на слънцето, „нокътят“ откри огън. Златисти потоци от енергия бликнаха от носа му и последваха разузнавателния кораб, застигнаха го, завъртяха го и го отклониха от курса. Изминаха няколко секунди преди насекомите да овладеят повредения кораб. Последваха още няколко изстрела, но енергията им бе погълната от Слънцето. Със своята сила енергийният лъч предизвика слънчево изригване, което обгърна и двата кораба и ги превърна в ярка експлозия от светлина. Когато блясъкът угасна, от корабите нямаше и следа.

Артад нареди на двата оцелели „нокътя“ да се приберат на кораба-майка и насочи вниманието си към изображението от екрана.

— Видя ли? — обърна се той към Аспасия.

— Да.

— Засега нямаме данни дали разузнавателният кораб на Гъмжилото е успял да прати доклад, преди да бъде унищожен. Може да го е направил преди да го открием. Ако препрограмирането на Главния страж и внедряването на агенти сред хората ти е тяхна работа, значи са тук от много време.

Аспасия вдигна шестопръстата си ръка.

— Предлагам да сключим мир, докато изясним въпроса.

— Предлагаш, значи? — погледна го намръщено Артад. — А кой е виновен за създалото се положение?

— Да приемем положението такова, каквото е — намеси се Харах. — Артад, винаги си позволявал на чувствата си да те управляват и това е най-големият ти недостатък.

Артад удари с юмрук по облегалката на креслото.

— Как смееш да…

— Ако Гъмжилото дойде — прекъсна го Аспасия, — какво значение ще има кой е допуснал грешката? Всички ще загинем.

— Добре, какво предлагаш?

Донхад притисна острието на черния кинжал в шията на Водача, после отстъпи назад, за да избегне внезапно бликналата от прерязаните съдове кръв. Когато тялото се свлече, тя се надвеси над него и свали медальона от окървавената шия. Смъкна и пръстена от ръката на Водача и го добави към онези, които бе взела от другите избити.

Пътят й през двореца беше белязан с кръв. Веднага щом напусна канала тя се озова сред невероятна суматоха. Тичащи във всички посоки ужасени хора, някои носеха вещите си, други бяха с деца на ръце. Едни бягаха към двореца, други — от него. От високоговорителите ехтяха имената на онези, които трябваше да се явят в двореца, или разпореждания към останалите. Причината за целият този хаос бе гигантският кораб-майка, увиснал над кулата на храма. Сянката му покриваше целия град. Нещо безпрецедентно се бе случило за хората, които обитаваха града на аирлианците, и неизвестността ги ужасяваше.

Донхад се възползва от бъркотията, прекоси няколко улици и излезе на градския площад. Тук тълпата отправяше многогласни молитви, миришеше на свещи, пред Водачите имаше купчини от дарове за омилостивяване на боговете. Донхад веднага забеляза, че в двореца не допускаха никого, освен онези, чиито имена един жрец извикваше от списък. Отчаян човечец направи безумен опит да си пробие път през Водачите и веднага бе насечен на парченца. Завладени от паника, хората зад него се помъчиха да отстъпят, но тълпата ги притискаше към двореца.

Когато отново вдигна глава, Донхад забеляза, че между върха на кулата и долната част на кораба-майка се простира метална стълба. Тя се шмугна в една от сградите на площада и се изкатери на покрива, за да види какво става на стълбата. Но беше твърде ниско. Върна се обратно, огледа се и се изкатери на градската стена. Тук имаше малко по-добра възможност да наблюдава. В началото металната стълба бе пуста, ако се изключеха двамата Водачи, които стояха на пост. Скоро обаче те се отместиха и сториха път на неколцина жреци, които изтичаха нагоре и влязоха през отвора в товарния хангар. Дъхът й обаче секна, когато на върха на кулата се появиха четирима жреци, които носеха по двойки и с помощта на дълги пръти нещо, скрито под бяло покривало. Зад тях крачеше пети жрец, облечен в бяла ленена роба, а върху нея елек, обшит със златни ширити. Отгоре бе загърнат в многоцветна дреха, скачена на раменете със скъпоценни камъни. На гърдите си жрецът имаше два джоба и за миг Донхад зърна зеления блясък на онова, което се спотайваше в тях. Този жрец имаше корона от три метални обръча и устата му се движеше, сякаш непрестанно шепнеше молитви или заклинания. Това със сигурност беше самият Върховен жрец.