Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

На около петдесет хиляди километра двата кораба изключиха прехващащите лъчи и астероидът продължи да се носи под въздействието на марсианската гравитация право срещу предавателя. Аирлианците от марсианската база разбраха това, но не изпитаха кой знае какво безпокойство, тъй като смятаха, че са в безопасност зад отбранителния щит.

Но когато астероидът премина безпрепятствено през първия щит, объркването им се смени с ужас. Разполагаха само с няколко секунди, преди астероидът да удари предавателя. Силата е равна на скоростта по масата. Това е физичен закон. Астероидът бе достигнал шеметна скорост, а масата му бе огромна. Всичко това се равняваше на стотици мегатони енергия.

Предавателят изчезна сред ослепителен взрив.

Аспасия не сваляше поглед от сфероидната стена и изображението, изпращано от марсианския страж. Не можеше да повярва, че предавателят е унищожен — щитът беше непроницаем за всякакви форми на живот и силови оръжия. Как би могъл един най-обикновен астероид… Отговорът дойде още в същия миг: астероидът не разполагаше с друга активна сила, освен своята инерция и на повърхността му нямаше живот. Просто и примитивно оръжие, като камъните, с които се замеряха хората. Но ето че бе свършило работа.

Не се съмняваше, че Артад може да направи същото и с Атлантида. И действително, когато погледна отново към екрана, той забеляза, че другите два „нокътя“ са уловили друг, по-голям астероид и се носят право към Земята.

Аспасия побърза да издаде нови заповеди.

Артад виждаше съвсем ясно третата планета върху извития екран в командния пункт на кораба-майка. Синя планета, идеална за живот — поне що се отнася до съществата, създадени от аирлианците.

Тревожен сигнал възвести приближаването на два от „хищните нокти“ на Аспасия. Те размениха златисти лъчеви откоси с „ноктите“ на Артад, без никакви сериозни последствия, но целта им не бяха нито противниковите бойни кораби, нито корабът-майка, а астероидът. Лишен от собствена защита, той избухна и се превърна в облак от ситни камъни.

Артад кимна. Аспасия не беше глупак. Артад нареди на неговия флот да забави ход на сто хиляди километра от планетата. „Ноктите“ на Аспасия се отдръпнаха на двайсет хиляди километра, в зоната между Артад и Земята.

Останките от астероида продължиха да се носят към Земята.

Разузнавателният кораб на Гъмжилото се притаи в сянката на Луната и зачака, наблюдавайки внимателно.

На Атлантида почти целият ден премина без някакво раздвижване в двореца. Щитът продължаваше да си е на мястото, а златистата летяща чиния — да кръжи отгоре. Донхад и Гуалкмай се смесиха с тълпата от няколко хиляди души на брега. Взе да се смрачава, а нищо не се случваше.

Едва малко преди полунощ те забелязаха първите ярки проблясвания в небето. Скоро станаха стотина.

— Какво е това? — обърна се Гуалкмай към жена си.

В началото Донхад помисли, че наблюдават стрелба с аирлиански оръжия, но когато светещите линии се издължиха, тя стигна до друга идея.

— Метеори. Навлизат в атмосферата.

— Съвпадение?

— Едва ли. Нещо става в космоса.

Повечето от астероидните отломки, отклонени от първоначалния си курс след взрива, се сблъскаха с горните слоеве на атмосферата и отскочиха назад в космоса. Повечето, но не всички.

Някои от тях се понесоха право към повърхността. Едно от тях скоро се превърна в гигантско, огнено кълбо. То прелетя високо над Атлантида и се насочи към Северна Америка, където предизвика ужас у жителите. Накрая падна в един район, който след десетина хиляди години щеше да се нарича Аризона — хълмиста и гориста земя. След сблъсъка последва страховит взрив, който покоси горите на стотици километри наоколо и остави гигантски димящ кратер. Други парчета от астероида попаднаха на различни места върху повърхността на планетата. Тези, които се удряха в океана, вдигнаха цунами, които заливаха ниските брегове. Загинаха стотици хиляди души. Бяха опустошени милиони квадратни километри земя. Но Аспасия нехаеше за това. Корабите на двете страни бяха заели позиции, изчаквайки нови разпореждания. Артад бе на мостика на кораба-майка, докато Аспасия не напускаше подземията на Атлантида. На Марс оцелелите търсеха път към повърхността изпод останките на разрушената станция.

А разузнавателният кораб на Гъмжилото продължаваше да се спотайва в сянката на Луната.

Артад осъзна, че е допуснал грешка. Избиването на толкова много хора, необходими за по-нататъшното изпълнение на програмата, щеше да я върне с много години назад. Империята нямаше да остане доволна от постъпката му. Той вдигна глава, когато на контролното табло замига червен сигнал — съобщение от Аспасия. Червеният сигнал се превърна в изображение на неговия враг.