Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

— Не можеш да разрушиш моя щаб, без да нанесеш сериозни щети на планетата — предупреди го Аспасия. — Адмирале… — добави той с тон, който показваше, че не храни уважение към по-старшия по ранг.

Артад не отговори. Повече го интересуваше онзи, който стоеше от дясната страна на Аспасия. Беше жена — висока и стройна, с червеникава коса и издължени очи. Харах.

— Защо я забъркваш в това? — попита той.

— Защото и тя е част от нашата вражда. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и нея.

— Такъв ли е твоят избор? — обърна се Артад към жената.

Харах кимна.

— Направих го много отдавна.

— Така да бъде. Но искам да знам защо се обръщаш срещу Империята?

— Опитах се да ти кажа — отвърна Аспасия. — Не по-малко от теб бях изненадан, че моят пост е бил откъснат от останалия свят в продължение на петстотин години.

— Не ме лъжи! — предупреди Артад.

— Той не лъже — намеси се Харах. — Проверих в паметта на Главния страж. Някой е проникнал там преди петстотин години и е въвел програма за фалшифициране на сигнала.

— Кой би могъл да препрограмира Главния страж? — попита Артад.

Аспасия завъртя глава.

— Единственото, което ми идва наум, е тайна операция на Гъмжилото. Ако по някакъв начин са успели да поставят под контрол някого от моите Водачи… чрез техните пипала.

Артад се извърна към своите офицери.

— Всички бойни кораби да сканират системата за кораб на Гъмжилото!

Аспасия издаде заповед до своите хора да търсят вътрешния враг.

Донхад и Гуалкмай приближаваха с малко кану мястото, където щитът опираше във водите на океана. Бяха решили да вземат инициативата в свои ръце — или поне да разберат какво става. Енергийното поле на щита се усещаше от десетина метра — кожата им бе настръхнала. И двамата бяха затъкнали в поясите си черни кинжали.

— Е, ще рискуваме ли? — попита Гуалкмай.

Донхад държеше с две ръце голям камък. Беше се съблякла само по риза и панталони. Два черни кинжала стърчаха от пояса й.

— Друг път няма — отвърна тя.

— Ще те чакам тук — обеща Гуалкмай.

— Зная.

Тя седна на борда на кануто с лице към щита, погледна през рамо, усмихна се за миг на Гуалкмай, пое си дъх и се прехвърли във водата.

Камъкът я повлече надолу и тя почувства нарастващото напрежение в ушите си. Броеше бавно наум и от време на време изпускаше по малко въздух. Когато стигна до петнадесет, пусна камъка и изрита силно с крака, изпускайки останалата част от въздуха. Плуваше право към Атлантида и се надяваше да излезе на повърхността от другата страна на щита. Знаеше, че той се простира едва на двайсет метра под водата и е напълно възможно да бъде преодолян.

Около нея цареше непрогледен мрак. Тялото й скоро започна да отслабва, изпитвайки крещяща нужда от кислород. Тя плуваше с всички сили. След около двайсетина секунди осъзна, че не може да продължава повече и изплува отгоре.

Седнал в кануто, Гуалкмай изпита огромно облекчение, когато я видя да се показва на повърхността на около трийсетина метра от него и от другата страна на щита. Тя си пое дъх и му помаха с ръка. Остана още малко на място да се съвземе, сетне заплува към брега.

Донхад излезе на сушата на стотина метра от церемониалния пристан на жреците. Познаваше добре района и както предполагаше, почти нищо не се бе променило за изминалите неколкостотин години. От мястото, където се намираше, виждаше няколко Водачи, които стояха на пост на кея. Запълзя в обратна посока и се скри в един отточен канал.

Когато наближи стената, видя, че каналът е преграден с метална решетка. Донхад пъхна острието на единия кинжал в долния край на решетката и дръпна нагоре. С Гуалкмай бяха идвали тук и бяха отворили решетката по същия начин. Както очакваше, тя се повдигна без особено усилие.

Следвайки каналните води, Донхад се озова в града.

Миналото, 10 000 г.пр.Хр.

Разузнавателният кораб на Гъмжилото предприе отчаяна маневра, насочвайки се към звездата на системата. Смяташе да използва гравитационното ускорение като „прашка“, която да го завърти и да го запокити далеч извън пределите на слънчевата система и извън обсега на трите „хищни нокътя“, които го преследваха. До орбитата на Венера все още разполагаше с известна преднина.

Насекомите вътре в кораба познаваха добре възможностите на „хищните нокти“ и си даваха сметка, че шансовете не са на тяхна страна. Ето защо бяха решили да предприемат тази драстична мярка. Освен това осъзнаваха, че тяхното собствено оцеляване е без значение — най-важното бе да бъде изпратен докладът до най-близкото Бойно ядро, а това изискваше известно разстояние от преследващите кораби, както и от смущаващото въздействие на слънцето.