Дийн Кунц - Пазители

У ДОМА.

Застанала до вратата на килера, Нора каза:

— Домът е там, където е сърцето, а тук сме оставили нашите сърца. Ей, хайде да си направим вечеря сега и да хапнем във всекидневната, докато гледаме на видеото „Коледната песен на Мики“. Искаш ли?

Айнщайн размаха бързо опашка.

Травис го попита:

— Мислиш ли, че ще се справиш с малко от любимата си храна — няколко бисквитки за вечеря?

Айнщайн облиза бърните си. След това измъкна още букви, с които изрази своето възторжено одобрение за предложението на Травис.

ДОМ Е ТАМ, КЪДЕТО СА БИСКВИТКИТЕ.

Травис се събуди посред нощ и видя, че Айнщайн стои до прозореца на спалнята, изправен на задни лапи и поставил предните върху рамката. Едва го виждаше на мъждукащата светлина от нощното осветление в съседната баня. Вътрешните щори бяха спуснати и заключени, затова кучето не можеше да вижда нищо в предния двор. Но, може би, за да усети присъствието на Чуждия, той най-малко се нуждаеше от зрението си.

— Да не би вън да има нещо, моето момче? — попита Травис тихо, защото не искаше да буди Нора без нужда.

Айнщайн свали предните си лапи от рамката, изтича до онази страна на леглото, където лежеше Травис, и постави глава върху дюшека.

Галейки кучето, Травис прошепна:

— Той ли идва?

Отговорът на Айнщайн беше само едно загадъчно изскимтяване, след което той се намести на пода до леглото и заспа отново.

След няколко минути заспа и Травис.

Събуди се отново преди зазоряване и видя, че този път Нора е седнала в края на леглото и гали Айнщайн.

— Спи, спи — каза тя на Травис.

— Какво има?

— Нищо — каза тя в просъница. — Събудих се и го видях до прозореца, но няма нищо. Спи.

Той успя да заспи трети път, но сънува, че Чуждият се оказва достатъчно умен да разбере как се използуват сечива и инструменти през шестте месеца преследване на Айнщайн и сега, със светещи жълти очи, си пробива път през щорите на спалнята със секира.

Спазваха точно часовете, в които трябваше да дават лекарства на Айнщайн и той покорно поглъщаше своите хапове. Обясниха му, че за да си възвърне силите, трябва да се храни добре. Той опита, но апетитът му се възстановяваше доста бавно. Щяха да му трябват поне няколко седмици за достигане на предишното тегло и връщане на старата жизненост. Но подобрението беше очевидно с всеки изминал ден.

В петък, десети декември, Айнщайн вече изглеждаше достатъчно заякнал, за да рискуват една кратка разходка навън. Все още се поклащаше от време на време, но не се клатеше при всяка стъпка. Във ветеринарната клиника той получи всички необходими ваксинации; нямаше как да хване бяс освен чумата, от която току-що се отърва.

Времето беше по-меко, отколкото през последните седмици, а температурите се повишиха до десетина-петнайсет градуса, нямаше и вятър. Разкъсаните облаци бяха бели на цвят, а в моментите, когато не се криеше зад тях, слънцето галеше кожата с животворната си топлина.

Айнщайн придружаваше Травис за проверката на инфрачервените сензори около къщата и резервоарите с азотен окис в обора. Движеха се малко по-бавно от последния път, когато обикаляха заедно по същия маршрут, но Айнщайн изглежда се радваше, че е отново на пост.

Нора беше в своето ателие — работеше упорито върху ново произведение: портрет на Айнщайн. Но той не знаеше, че е обект на последното й платно. Картината щеше да бъде един от неговите коледни подаръци и веднага след показването й на празника, трябваше да я окачат над камината във всекидневната.

Когато Травис и Айнщайн излязоха от обора на поляната, той попита:

— Приближава ли се?

След задаването на този въпрос, Айнщайн извърши обичайните си действия, макар и с по-малко усилия, по-малко душене на въздуха, по-кратко вглеждане в сенчестата гора наоколо. Когато се върна при Травис, започна да вие тревожно.

— Там ли е? — каза Травис.

Айнщайн не отговори. Просто отново се взря в гората — объркан.

— Все така ли се приближава? — попита Травис.

Кучето не отговори.

— По-близо ли е от преди?

Айнщайн притича в кръг, подуши земята, после въздуха, вдигна глава наляво, след това — надясно.

Накрая се върна до къщата, застана пред вратата, погледна Травис и го зачака търпеливо.

Когато влязоха вътре, Айнщайн тръгна направо към килерчето. СЛЕПУХ.

Травис погледна думата, изписана на пода.

— Слепух?

Айнщайн извади още букви и ги подреди с нос.

СЛЯП. ГЛУХ.

— За твоята способност да усещаш Чуждия ли става дума?