Дийн Кунц - Пазители

— Искам едно нещо да ви стане абсолютно ясно — каза Джим и се наведе напред върху своя стол, сгъвайки двете си огромни ръце до чашката с кафе. — Аз обичам животните до мозъка на костите си. А кучетата обичам повече от всичко друго. Но, опасявам се, не храня особени симпатии към хора, които си мислят, че трябва да се спрат всички опити с животни, хора, които смятат, че заради медицинския напредък, с който се спасява човешкия живот, не си струва да нараняваме някое морско свинче, котка или куче. Хора, нахлуващи в лаборатории и крадящи оттам животни, проваляйки години упорити изследвания… иска ми се да плюя върху тях. Добре е, правилно е да обичате живота, да го обичате силно във всички възможни, и в най-скромните, форми. Но тези хора не обичат живота — те благоговеят пред него и го обожествяват, а това е езичество, непросветеност и може би дори диващина.

— Нещата не стоят така — каза Нора. — Айнщайн никога не е бил използуван в антиракови изследвания. Това е измислено само за да се скрие истината. Не Раковият институт търси Айнщайн. Търси го Националното управление за сигурност — тя погледна към Травис. — Е, какво ще правим сега? Върху лицето на Травис се изписа мрачна усмивка, когато каза:

— Е, разбира се, не мога да убия Джим за да го спра… Ветеринарят изглеждаше изненадан.

— … затова си мисля, че трябва да му обясним и да го убедим.

— Истината ли? — попита Нора.

Травис се втренчи в Джим Кийн, гледа го дълго и накрая каза:

— Да. Истината. Единствено от нея може да се убеди, че трябва да захвърли тая проклета листовка в кошчето.

Нора въздъхна дълбоко и обясни:

— Джим, Айнщайн е умен колкото сме аз, ти или Травис.

— Понякога си мисля, че даже е по-умен от нас — добави Травис.

Ветеринарят ги гледаше с неразбиращ поглед.

— Нека направим още една каничка кафе — каза Нора. — Следобедът ще бъде дълъг, безкрайно дълъг.

Часове по-късно, в пет и десет събота следобед, Нора, Травис и Джим Кийн се струпаха пред дюшека, на който лежеше Айнщайн.

Кучето току-що беше пило още вода. То също ги погледна с интерес.

Травис се опитваше да разбере дали в тези големи кафяви очи още гори изумителната дълбочина, странната напрегнатост и разбирането, неприсъщо на куче, които беше виждал толкова пъти преди. По дяволите. Не беше убеден — и тази несигурност го плашеше.

Джим прегледа Айнщайн и на глас отбеляза, че очите му вече са по-ясни, почти нормални, и температурата продължава да спада.

— И сърдечните тонове са малко по-добри.

Изтощен от десетминутния преглед, Айнщайн се обърна настрана и издаде дълга, уморена въздишка. Само след миг задряма отново.

Ветеринарят каза:

— Май че не прилича много на куче-гений.

— Още е болен — обясни Нора. — Трябва му само още малко време за възстановяване и той ще успее да ви докаже, че всичко, което казахме, е истина.

— Кога, мислите, ще се изправи на крака? — попита Травис.

Джим помисли преди да отговори:

— Може би утре. Отначало доста ще се олюлява, но ще се изправи може би още утре. Просто ще почакаме и ще видим.

— Когато проходи — каза Травис, — върне си чувството за равновесие и прояви желание да се движи, това трябва да означава, че и умът му също започва да се прояснява. Затова, след като се изправи и тръгне, е подходящият момент да му дадем тест, който ще покаже неговите умствени способности.

— Звучи разумно — отбеляза Джим.

— И ако ги покаже — намеси се Нора, — нали няма да го предадете?

— Да го предам на хората, които са създали Чуждия, за който ми разказахте? Да го предам на лъжците, съчинили тази полицейска измишльотина за издирване? Нора, за какъв човек ме вземате?

Нора отговори:

— За добър човек.

Двайсет и четири часа по-късно Айнщайн залиташе из кабинета на Джим Кийн като дребен четирикрак старец.

Застанала на колене, Нора пълзеше по пода до него, обясняваше му колко умен и храбър герой е той и неусетно го насърчаваше да продължава своите усилия. Всяка негова стъпка я изпълваше с възторг, като че ли учеше своето собствено дете да ходи. Но по-голям възторг предизвикваха неколкократните му погледи към нея: тия погледи сякаш изразяваха огорчение от собствената му недъгавост, но в тях имаше и някакво чувство за хумор, като че ли искаше да й каже: „Ей, Нора, аз да не съм ти тука някакво зрелище? Не съм ли станал направо за смях?“

В събота вечерта той хапна малко твърда храна, а в неделя цял ден гриза някакви лесно смилаеми витаминозни храни, донесени от ветеринаря. Пиеше достатъчно течности, а най-окуражителният признак за подобрение беше настояването му да излезе навън за естествените си нужди. Още не можеше да стои на крака дълго и от време на време се поклащаше и тупваше по хълбоци; но все пак не се блъскаше в стените и не обикаляше в кръг.