Дийн Кунц - Пазители

Галейки ретривъра, Джим Кийн каза:

— Ще бъда много изненадан, ако той не се възстанови след време, и то напълно.

След време.

Тези думи тревожеха Травис.

Колко време щеше да е нужно на Айнщайн за окончателно възстановяване? Когато Чуждият пристигнеше най-накрая, щяха да се справят много по-добре, ако Айнщайн бе здрав и всичките му сетива работеха както трябва. Въпреки инфрачервените алармени системи, Айнщайн беше тяхната първа и най-сигурна система за ранно предупреждение.

След като и последният пациент си тръгна в пет и трийсет, Джим Кийн се измъкна и изчезна тайнствено за половин час, а когато се върна, носеше бутилка шампанско.

— Аз не съм кой знае какъв пияч, но някои случаи заслужават една-две глътки.

Нора се бе заклела да не пие никакъв алкохол, докато е бременна, но тези обстоятелства можеха да нарушат и най-тържествените клетви.

Взеха чаши и пиха в кабинета за здравето на Айнщайн, който ги гледа няколко минути, но, изтощен, скоро заспа.

— Това вече е естествен сън — отбеляза Джим. — Не е предизвикан от успокоителни.

Травис попита:

— Колко време ще му е нужно за да се възстанови?

— Чумата ще премине след няколко дни — може би седмица. Но все пак искам да го задържа тук поне още два дни. Ако желаете, вие вече можете да се върнете в къщи, но ще се радвам и ако останете. Помогнахте ми доста.

— Ще останем — отсече Нора.

— Но след като преодолее чумата — каза Травис, — ще бъде много слаб, нали?

— Отначало доста слаб — потвърди Джим. — Но постепенно ще си върне почти, а може би всичката, предишна сила. Вече съм убеден, че изобщо не е навлизал във втория стадий на болестта, въпреки конвулсиите. И вероятно до първи следващата година вече ще си е старият ви любимец и няма да останат никакви трайни недъзи, никакви парализи, нищо подобно.

Първи януари, догодина.

Травис се надяваше, че до този ден не остава много време.

Травис и Нора отново разделиха нощта на две смени. Травис пое първата, а тя го смени в кабинета в три часа сутринта.

Кармъл беше забулен в мъгла. Бавно пълзяща и непрогледна, тя замъгли всички прозорци.

Айнщайн спеше, когато Нора пристигна и попита:

— Той буди ли се много пъти?

— Да — отвърна Травис. — От време на време.

— А ти… говори ли му?

— Да.

— Е?

По изнуреното лице на Травис имаше много бръчки, а изражението му бе сериозно.

— Задавах му въпроси, на които може да се отговори с „да“ или „не“.

— И?

— Не отговаря. Само премигва към мене, прозява се или отново заспива.

— Все още е много уморен — каза тя, като отчаяно се надяваше, че това е обяснението за нежеланието на ретривъра да общува. — Няма сили дори за въпроси и отговори.

Блед и очевидно потиснат, Травис каза:

— Може би. Не знам… но си мисля… че изглежда… объркан.

— Още не е преодолял болестта — гласът на Нора беше неуверен. — Той се бори с проклетата чума, но тя още го владее, още е в лапите й.

— Объркан — повтори Травис.

— Ще му мине.

— Да — промълви Травис. — Да, ще му мине.

Но нещо в гласа му издаваше неговата убеденост, че Айнщайн вече няма да бъде същият.

Нора предполагаше какво си мисли Травис: че това отново е същото проклятие на Корнъл, на което той се преструваше, че не вярва, но страхът от него живееше някъде дълбоко в душата му. То осъди на страдания и ранна смърт всички, които той обичаше. То откъсна от него всички, които му бяха близки.

Всичко това бяха глупости, разбира се, и Нора не им повярва нито за миг. Но тя знаеше колко трудно е да се отърсиш от отломките на миналото и да погледнеш с ясни очи само към бъдещето, затова разбираше неговата неспособност за оптимизъм точно сега. Тя знаеше също, че не може да направи нищо за неговото измъкване от този кладенец на собственото страдание — нищо, освен да го целуне, после да го прегърне кратко и да го изпрати в леглото за кратък сън.

Когато Травис си тръгна, Нора седна на пода до Айнщайн и каза:

— Има някои неща, които трябва да ти кажа, рошава муцуно. Виждам, че спиш и не можеш да ме чуеш, но може би дори ако беше буден, не би разбрал какво говоря. Може би никога вече няма да ме разбираш и затова искам да ти кажа всичко сега, докато поне има още надежда умът ти да не е засегнат.

Тя спря, пое дълбоко дъх и огледа тихия кабинет, в който рамките от неръждаема стомана и стъклата на емайлираните шкафчета проблясваха на слабата светлина. Много самотно място в три и половина сутринта.