Дийн Кунц - Пазители

Имаше моменти, в които Айнщайн спеше и звуците на неговото дишане изглеждаха по-нормални, не толкова плашещи. Но от време на време лежеше буден и дишаше ужасно тежко, хленчейки от болка и — Травис някак усещаше това — от страх. Когато Айнщайн беше буден, Травис му говореше, припомняше изживени заедно неща, безбройните щастливи мигове и хубави моменти от последните шест месеца, а ретривърът изглеждаше поне малко успокоен от неговия глас.

Съвсем обездвижено, кучето не можеше да се въздържа. Два пъти се изпишка върху покритото с найлон дюшече. Без каквото и да е отвращение, с нежността и състраданието на баща, който се грижи за сериозно болното си дете, Травис почисти всичко. Невероятно, но той даже остана доволен от това усилие, защото всеки път, когато Айнщайн пишкаше, той получаваше доказателство, че кучето още живее и донякъде органите му работят нормално като всякога.

През нощта на няколко пъти имаше силен вятър и дъжд.

Капките потракваха печално върху покрива, като погребални барабани.

Два пъти през смяната на Травис се появи и Джим Кийн по пижама и халат. Първия път прегледа внимателно Айнщайн и смени бутилката на системите. По-късно, след втория преглед, му би инжекция. И в двата случая той убеждаваше Травис, че точно сега не е възможно да има признаци на подобрение, които да им вдъхват надежда; че точно сега е напълно достатъчна липсата на белези за влошаване в състоянието на кучето.

Доста пъти тази нощ Травис се разхожда до другия край на кабинета за да прочете отново думите върху лист, поставен в скромна рамка, която висеше над мивката:

Единственият изцяло безкористен приятел, който човек може да има в този користен свят, единственият, който няма да го изостави никога, единственият, който не е способен на неблагодарност и предателство, е неговото куче. Кучето стои до човека и в богатство, и в бедност, когато е здрав и когато е болен. То ще спи и върху студената земя, където вият ледените ветрове и снегът шиба по лицето, само за да е близо до своя господар. То целува даже ръката, която не може да му предложи храна, ближе раните и язвите, получени от срещата с жестокостта на света. То пази съня на своя господар-просяк, като че ли е принц. Когато всички други приятели те предадат, остава с тебе. Когато земните богатства не са вече твои и уважението на силните е загубено, неговата любов остава неизменна като вечния път на слънцето през небесата.

Всеки път, четейки възхвалата, Травис се изпълваше отново и отново с възхищение от самото съществуване на Айнщайн. Нима има по-често срещана детска мечта от куче, което може да възприема, да мисли и да е умно съвсем като човек? Кой Божи дар може да зарадва повече от домашен любимец, който е доказал, че може да общува като човек с човека, да споделя възторга и мъката и да разбира напълно тяхната важност и значение? Кое чудо може да донесе повече радост и по-голямо преклонение пред тайните на природата, по-силен трепет пред неочакваните чудеса на живота? Чудно, самата мисъл за индивидуалността на кучето, събрана в едно-единствено същество с ума на човек, даваше надежда, че ще се появи биологически вид с дарбите на човешкия род, но по-достоен и благороден. А нима има по-често срещана мечта от мечтата на възрастните хора, че някой ден ще се намерят други разумни създания, с които да споделяме огромната, студена вселена и в това споделяне да намерим поне малко облекчение от неописуемата самота и чувство за тихо отчаяние, присъщи на нашата раса?

А мъката от коя загуба може да се сравнява с мъката от загубата на Айнщайн, първото обнадеждаващо доказателство, че човечеството носи у себе си не само зародиша на величието, но и на божествеността?

Тези мисли, от които Травис не можеше да избяга, го потресоха и от него се изтръгна силно ридание. Проклинайки себе си, че се превръща в кошче за емоционални отпадъци, той излезе в коридора на долния етаж, където Айнщайн нямаше да усети — и нямаше да се уплаши — от неговите сълзи.

Нора го смени в три сутринта. Трябваше да настоява Травис да отиде в спалнята, защото той никак не искаше да напуска кабинета на Кийн.

Изтощен, но повтарящ, че не е възможно да заспи, Травис се сви в леглото и заспа.

Сънува, че го преследва жълтооко същество със зловещи нокти и скъсена отпред крокодилска челюст. Опитваше се да предпази Айнщайн и Нора, избутваше ги пред себе си и им повтаряше да бягат, да бягат, да бягат. Но неизвестно как чудовището заобиколи Травис и разкъса Айнщайн на части, а после докопа и Нора — това беше проклятието на Корнъл, от което не можеше да избяга само с една промяна на името от Травис Корнъл на Самюъл Хиат — и накрая спря да тича, падна на колене и наведе глава, защото след като загуби Нора и кучето, искаше сам да умре и чу приближаването на онова — цък — цък — цък — уплаши се, но все пак приветстваше очакваната смърт…