Дийн Кунц - Пазители

Нора го събуди малко преди пет сутринта.

— Айнщайн — каза тя тревожно. — Има конвулсии.

Когато Нора въведе Травис в белостенния кабинет, завариха Джим Кийн да прави нещо, наведен над Айнщайн. Не можеха да направят нищо друго освен да не му пречат и да го оставят да работи.

Травис и Нора се прегърнаха.

След няколко минути ветеринарят се изправи. Изглеждаше разтревожен и не направи обичайния си опит да се усмихне или да ги окуражи.

— Дадох му допълнителни антиконвулсанти. Мисля… че сега ще се оправи.

— Навлязъл ли е във втория стадий? — попита Травис.

— Може би не — отвърна Кийн.

— Възможно ли е да има конвулсии и още да е в първия?

— Възможно е — каза Кийн.

— Но не много вероятно.

— Не много — съгласи се Кийн. — Но не е… невъзможно.

„Чума във втория стадий“ — помисли Нора с мъка.

Притисна Травис до себе си по-силно от всякога.

„Втори стадий. Отражение в мозъка. Енцефалит. Хорея. Мозъчно увреждане. Мозъчно увреждане.“

Травис не искаше да се връща в леглото. Остана в кабинета с Нора и Айнщайн до сутринта.

Запалиха още една лампа за да стане малко по-светло, но без да дразни Айнщайн, наблюдаваха го и се опитваха да забележат у него признаци, че чумата навлиза във втория стадий: подскачането, гърчовете и дъвкането на въздух, за които спомена Джим Кийн.

Това, че подобни симптоми не се забелязваха, не даваше никаква надежда на Травис. Дори и Айнщайн да оставаше в първия стадий на заболяването, изглеждаше, че умира.

На следващия ден, петък, трети декември, помощникът на Джим Кийн все още се чувстваше твърде зле за да дойде на работа, затова Нора и Травис помагаха отново.

До обед температурата на Айнщайн не беше спаднала. От очите и носа му продължаваше да се стича бистра, макар и жълтеникава течност. Като че ли не дишаше с предишното усилие, но в своето отчаяние Нора се чудеше дали дробовете на кучето не работят по-тихо, защото то вече не прави предишните усилия и всъщност е започнало да се предава.

Тя не можа да сложи в уста нищо от обяда. Изпра и изглади своите и на Травис дрехи, докато седяха облечени в два от халатите на Джим Кийн, твърде големи и за двамата.

Този следобед в кабинета отново бе много оживено. Нора и Травис непрекъснато бяха в движение, но тя се радваше, че има много работа.

Беше пет без двайсет, час, който Нора нямаше да забрави през целия си живот. Точно помогнаха на Джим да се справи с един своенравен ирландски сетер, когато чуха как Айнщайн на два пъти издаде тих вой от своето легло в ъгъла. Нора и Травис веднага се обърнаха, и двамата въздъхнаха, и двамата очакваха най-лошото, защото това беше първият звук на Айнщайн, освен слабите хленчове откакто пристигнаха при лекаря. Но ретривърът беше повдигнал глава — за първи път след заболяването имаше сили да направи това — мигаше към тях и се оглеждаше наоколо с любопитство, като че ли искаше да попита: „Къде, за Бога, се намирам?“

Джим коленичи до кучето, и докато Травис и Нора стояха зад него приведени в очакване, внимателно прегледа Айнщайн.

— Погледнете очите му. Имат лек млечнобял оттенък, но изобщо не са каквито бяха преди и вече не текат толкова силно.

Той почисти с мокра кърпа изсъхналата течност под очите на Айнщайн и обърса носа му; ноздрите вече не шумяха от нови секреции. После измери с ректален термометър температурата на кучето и след като го погледна, каза:

— Пада. Цели два градуса.

— Благодаря на Господа — рече Травис.

А Нора разбра, че очите й отново се пълнят със сълзи.

Джим продължи:

— Още не е прескочил трапа съвсем. Сърдечният му ритъм е по-редовен, не толкова учестен, но още не е добър. Нора, вземете една от онези чинии ей там и я напълнете с малко вода.

Нора се върна от мивката след секунда и остави чинийката на пода, до краката на ветеринаря.

Джим я побутна към Айнщайн.

— Какво ще кажеш, приятел?

Айнщайн отново повдигна глава над дюшечето и се загледа във водата. Изплезеният му език изглеждаше сух и беше обложен с лепкаво вещество. Зави тихо и облиза бърните си.

— Може би — обади се Травис, — ако му помогнем…

— Не — каза Джим Кийн. — Нека сам реши. Той знае най-добре кога да пие. Не трябва да му даваме вода насила — от нея може само да повърне пак. Той ще разбере по инстинкт кога е най-добре да го направи.

С леки стонове и хриптене Айнщайн се помръдна върху дунапренения дюшек, завъртя се малко и почти легна по корем. После доближи нос до чинията, подуши водата, докосна я внимателно с език, хареса вкуса й, отпи глътка, две, и излочи една трета от чинията преди отново да се отпусне на леглото с въздишка.