Дийн Кунц - Пазители

Накрая, след като Джим Кийн се съгласи неохотно, че всички се нуждаят от сън, Травис пренесе Айнщайн (който отдавна спеше) в стаята за гости. Приготвиха му легло от одеяла на пода, точно до тяхното.

Под завивките в тъмното, слушайки тихото и успокоително похъркване на Айнщайн, Травис и Нора се прегърнаха.

Тя каза:

— Сега вече всичко ще се оправи.

— Приближава ни още една близка неприятност — отвърна той. Имаше чувството, че оздравяването на Айнщайн е отслабило проклятието за ранна смърт, което го преследваше цял живот. Но още не смееше да се надява, че то вече изобщо не съществува. Чуждият беше някъде там, отвъд тези стени… и приближаваше.

Във вторник следобед, седми декември, когато тръгваха с Айнщайн към къщи, Джим Кийн не искаше да се раздели с тях. Отиде до пикапа, застана до прозореца на шофьорската врата, повтори още един път как трябва да го лекуват следващите две седмици, напомни им, че трябва да преглежда Айнщайн поне веднъж седмично до края на месеца и ги подкани да го посещават не само заради лечението на кучето, но и да пийнат, хапнат и поговорят заедно.

Травис знаеше — ветеринарят се опитва да им каже, че иска да остане съпричастен със съдбата на Айнщайн, иска да живее с тази магия.

— Джим, повярвай, ние ще дойдем пак. А преди Коледа ти ще трябва да ни погостуваш, да прекараме един ден заедно.

— С удоволствие.

— Удоволствието е и наше — каза Травис искрено.

Докато караха към къщи, Нора държеше Айнщайн в скута си, отново увит в одеяло. Все още не бе възвърнал предишния си апетит и беше доста слаб. Имунната му система беше силно засегната, затова известно време той щеше да е лесно податлив на различни заболявания. Трябваше да го държат в къщи колкото може повече и всякак да му угаждат, докато върне предишната си жизненост — според Джим Кийн, вероятно след Нова Година.

От тъмното навъсено небе висяха парцаливите кълбета на буреносни облаци. Сивата повърхност на Тихия Океан сякаш не бе от вода, а от милиарди каменни отломки и гранитни плочи, непрекъснато раздвижвани от някакви скрити геоложки катаклизми в земята отдолу.

Мрачното време не можа да развали тяхното добро настроение. Нора сияеше, а Травис не усети как е започнал да си подсвирква. Айнщайн гледаше пейзажа навън с голям интерес и явно разбираше колко безценно е да виждаш дори мрачната красота на този почти безцветен зимен ден. Може би той изобщо не бе очаквал да види отново света извън кабинета на Джим Кийн и затова даже сивокаменната морска твърд и потискащо ниското небе му изглеждаха като неоценимо красиви пейзажи.

Когато пристигнаха, Травис остави Нора и ретривъра в пикапа, а той влезе в къщата сам, през задната врата, въоръжен с 38-калибровия пистолет, който държаха в пикапа. В кухнята, където лампата още светеше след бързото им заминаване миналата седмица, той веднага грабна автомата „Узи“, скрит в едно шкафче, и остави по-малкия пистолет. После претърси внимателно всички стаи, като гледаше зад всяка по-голяма мебел и във всички гардероби и килери.

Не видя следи от кражба и не очакваше това. В тази рядко населена територия почти не се извършваха подобни престъпления. Човек можеше да остави вратата си отключена дни наред без да се страхува, че вътре ще нахлуят крадци и ще оберат всичко с изключение на тапетите.

Той не се опасяваше от крадци, а от Чуждия.

В къщата нямаше никого.

Травис провери и обора преди да вкара вътре пикапа, но и там всичко бе наред. Като влезе в къщата, Нора остави Айнщайн на пода и смъкна одеялото от него. Той се заклатушка из кухнята, душейки всичко. А във всекидневната погледна студената камина и провери своята машина за обръщане на страници.

После се върна в кухненския килер, включи лампата с педала и започва да измъква букви от пластмасовите тръбички.

У ДОМА.

Наведен до кучето, Травис каза:

— Сигурно е хубаво, че си тук, нали?

Айнщайн подуши гърлото на Травис и го близна по шията. Златистата козина на кучето беше пухкава и миришеше хубаво, защото Джим Кийн го изкъпа в кабинета си, като внимателно контролираше всичко, за да избегне всякакви рискове. Но дори толкова пухкав и свеж, Айнщайн все пак не приличаше на себе си; изглеждаше уморен и беше много отслабнал, защото загуби няколко фунта тегло за по-малко от седмица.

След като извади с лапа още букви, Айнщайн отново изписа същата дума, сякаш искаше подчертае своето задоволство: