Дийн Кунц - Тик-так

— Прекрасно, прекрасно — разпалено продължи госпожа Дай и плесна с малките си ръце. — Джунглите са така сочнозелени и сенчести, въздухът е плътен и изпълнен с уханието на растенията. Човек може да се задуши от аромата им. Има толкова много цветя и змии. Сутрин маранята и червено-златна, а омарата привечер става нежнолилава; пиявиците са дълги и дебели като кренвирши.

Томи измърмори:

— Чудесно, чудесно, а всички възкръснали умрели пора, които възкресявате с магиите си, ви работят като роби в оризищата.

— Моля, не ви разбрах? — вдигна глава госпожа Дай.

— Томи, не забравяй уважението към по-възрастните — мрачно го изгледа майка му.

Томи се въздържа от отговор и Дел се обърна към домакинята:

— Госпожо Дай, кота момиче забелязвали ли сте нещо странно в небето над река Ксан?

— Какво странно нещо?

— Ами странни летящи предмети например.

— В небето ли?

— Нещо като летящи апарати във формата на диск.

— Летящи чинии в небето? — стреснато възкликна госпожа Дай.

На Томи му се стори, че чу нещо отвън. Приличаше на шума от тряскаща се врата на камион.

Като се облегна леко назад, Дел продължи:

— В селото, където сте израснали, госпожо Дай, разказваха ли се истории за дребнички хуманоидни същества, живеещи в джунглите?

— Колко ниски? — попита госпожа Дай.

— Ами около метър и двайсет, със сивкава кожа, закръглена глава и огромни, хипнотизиращи очи.

Ки Транг Дай погледна към майка Фан за помощ.

— Тя просто не е много наред — обясни майка фан.

— Загадъчни светлини нощем — продължи Дел, — пулсиращи светлини, които силно привличат? Имало ли е такива неща по поречието на Ксан?

— В джунглите вечер е много тъмно. Много е тъмно и в селото. Няма електричество.

— В детството си — опита пак Дел — случвало ли ви се е да загубите съзнание и после да не помните нищо?

Все така озадачена, госпожа Дай смотолеви:

— Наистина ли никой не иска чаша горещ чай?

Дел продължи да говори сякаш на себе си.

— Сигурна съм, че тая река Ксан е била обект на опасно и лошо извънземно влияние.

По предната веранда отекнаха тежки стъпки.

Томи се напрегна, зачака и когато на вратата се почука, рязко скочи от канапето.

— Не отваряйте вратата — посъветва ги госпожа Дай.

Скути изпълзя предпазливо до входната врата. Подуши прага, долови миризма, която не му хареса, изскимтя и бързо се върна при Дел.

На вратата отново се почука — по-силно и по-настоятелно.

Госпожа Дай извика:

— Не можеш да влезеш.

Демонът веднага изтропа пак, този път така силно, че вратата се разтресе, а резето издрънча.

— Махай се — настоя госпожа Дай. После се обърна към Томи. — Остават само осемнайсет минути, после всички ще сме в безопасност.

— Сядай, Туонг — обади се майка Фан. — Така само ни изнервяш всички.

Томи не можеше да откъсне поглед от входната врата, докато някакво движение пред едно от страничните пердета привлече вниманието му. Змиеокият дебелак надничаше през него.

— Нямаме дори пистолет — изохка Томи.

— Не ни трябва пистолет — успокои го майка Фан. — Имаме нещо по-добро — госпожа Дай. Сядай и се запаси с търпение.

Нещото отиде до прозорчето от другата страна на входната врата и впери поглед в Томи и оттам. Удари с кокалчета стъклото.

Томи повторно се оплака на Дел.

— Нямаме дори пистолет.

— Имаме си госпожа Дай — заяви и Дел. — Винаги можеш да я завъртиш за глезените и да я използваш като сопа.

Ки Транг Дай се закани с вдигнат пръст на съществото.

— Аз те направих и аз ти казвам да се махаш, така че махни се!

Демонът се отдръпна от прозорчето. Стъпките му изтропаха по верандата и по предните стъпала.

— Видя ли? — кимна към вратата майка Фан. — Сега сядай, Туонг, и се дръж прилично.

Томи разтреперан приседна на канапето.

— То наистина ли си отиде?

— Не — отвърна госпожа Дай. — Сега обикаля къщата да види не съм ли оставила някоя врата или прозорец.

Томи отново скочи на крака.

— Възможно ли е да сте оставили нещо отворено?

— Не. Не съм глупачка.

— Но вече допуснахте една голяма грешка — напомни й Томи.

— Туонг! — ахна майка Фан, възмутено от грубостта му.

— Какво толкова — сопна се Томи, — наистина беше така. Допусна ужасна грешка, така че какво й пречи да направи и втора?

Госпожа Дай попита нацупено:

— Заради една грешка цял живот ли трябва да се извинявам?

Томи почувства, че главата му ще се пръсне от напрежение и потърка с ръка челото си.