Дийн Кунц - Тик-так

Майката на Томи излезе от колата.

Когато тръгна след нея, Томи чу острия звук от въздушните спирачки на камиона отвън. По звука той прецени, че машината е спряла до тротоара пред къщата.

Една слаба, подобна на птица виетнамка, с ръст на дванайсетгодишно момиче и миловидно като на кукла лице, стоеше на прага на вътрешната врата между гаража и къщата. Носеше розов анцуг и маратонки.

Майка Фан размени няколко думи с нея на виетнамски с нея, а после я представи като Ки Транг Дай.

Госпожа Дай застана смутено пред Томи.

— Толкова съжалявам за грешката си. Ужасно глупава грешка. Тя ме накара да се чувствам като безполезна и невежа стара глупачка; искаше ми се да се хвърля в яма с водни усойници, само че тук няма нито яма, нито усойници. — Тъмните й очи плувнаха в сълзи. — И сега много искам да се хвърля в такава яма.

— Е — обърна се шеговито Дел към Томи, — смяташ ли да я убиеш за наказание?

— Може би няма.

— Слабак такъв.

Отвън мотора на камиона още работеше на празни обороти.

Госпожа Дай преглътна с мъка сълзите си и се обърна към Дел. Огледа я строго цялата от главата до петите и попита подозрително:

— Вие коя сте?

— Напълно непозната.

Госпожа Дай въпросително вдигна вежди към Томи.

— Вярно ли е?

— Вярно е — кимна той.

— И не сте гаджета?

— Всичко, което знам за него, е името му — обясни Дел.

— Пък и него почти никога не може да го произнесе правилно — увери Томи госпожа Дай. Погледна към голямата врата на гаража, като че ли очакваше моторът на камиона изведнъж да форсира и…

— Вижте, наистина ли сме в безопасност тук?

— Да. А още по-безопасно е в къщата, но… — Госпожа Дай стрелна с поглед Дел, като че ли не й се искаше да допусне в дома си тази безспорна съблазнителка на виетнамски младежи.

Дел прошепна на Томи:

— Мисля, че бих могла да намеря няколко усойници, ако ти се заемеш да изкопаеш ямата.

Майка Фан заговори на Ки Тратг Дай на виетнамски.

Вещицата фризьорка гузно сведе очи, закима и накрая въздъхна.

— Добре. Влезте вътре. Но у нас чистотата е на особена почит. Това домашно куче ли е?

— Не беше, но аз го опитомих — отвърна Дел. После намигна на Томи и прошепна: — Не можах да се сдържа.

Госпожа Дай го поведе към къщата покрай пералното помещение, кухнята и столовата.

Томи забеляза, че задните части на маратонките й бяха вградени от ония светещи лампички, които святкаха последователно от ляво на дясно — явно като мярка за безопасност за ония заклети бегачи, които се упражняват и нощем, макар че в този тип обувки имаше нещо специфично ласвегаско.

В дневната госпожа Дай съобщи:

— Ще изчакаме тук да съмне. Злите духове ще си отидат призори и всичко ще бъде наред.

Дневната беше своеобразен музей на виетнамския бит от годините на окупацията — смесица от семпли китайски и френски мебели в комбинация с две тапицирани американски канапета. Над едното канапе висеше картина „Светото сърце на Иисус“. В ъгъла имаше яркочервен будистки олтар с поднесени отгоре пресни плодове. От керамичните свещници димяха пръчки тамян.

Госпожа Дай седна на масивен стол с китайски декорации, чиято мека седалка бе покрита със златно-бял брокат. Столът беше толкова огромен, че дребната, облечена в розово женица сега заприлича още повече на дете; пробляскващите й маратонки не достигаха пода.

Госпожа Фан свали дъждобрана, но не и палтото, и се насочи към старомоден фотьойл във френски стил, на който седна със събрани крака и с чантичка в скута.

Томи и Дел седнаха на крайчето на канапето, а Скути — на пода в краката им, като любопитно оглеждаше двете виетнамки.

Отвън моторът на камиона още работеше на празни обороти.

През един от прозорците до входната врата Томи виждаше част от машината с всичките запалени фарове, но не и кабината с демона шофьор.

Госпожа Дай погледна часовника си и каза:

— До разсъмване остават двайсет и две минути, после никой няма да има защо да се тревожи, всички ще сме доволни… — Погледна предпазливо майка Фан. — И никой няма вече да се сърди на приятелите. Някой иска ли чай?

Всички вежливо отказаха.

— Нищо не ми коства да го направя — настоя госпожа Дай.

Всички отново любезно отказаха.

След кратко мълчание Дел се обади:

— Значи сте родена по поречието на река Ксан и сте отраснали там?

Лицето на госпожа Дай светна.

— О, това е прекрасно място! Били ли сте там?

— Не — призна Дел. — Макар че винаги съм искала.