Дийн Кунц - Тик-так

— Виждам ги.

— По-добре е да намалиш.

— Бързам да се прибера вкъщи.

— Караш с трийсет километра в час над разрешената скорост.

— Притеснявам се за Скути.

— Колата ни е крадена! — напомни й той.

Профучаха покрай патрулната кола, без да намалят скоростта.

Томи се обърна в седалката си и погледна назад.

— Не се тревожи за тях — тръсна глава Дел, — няма да ни последват.

Патрулната кола стоеше неподвижна, когато профучаха покрай нея.

— Кой е Скути? — попита Томи.

— Вече ти казах. Кучето ми. Ти май не слушаш какво ти говоря.

Полицаите от патрулката се поколебаха, после продължиха паркирането на колата си на паркинга на заведението. Притегателната сила на кафето и поничките явно беше по-силно от служебните задължения.

Когато Томи въздъхна облекчено и се обърна напред, Дел го попита:

— Ти би ли ме застрелял, ако те помоля?

— Разбира се.

— Толкова си сладък — мило се усмихна тя.

— Майка ти изпратиха ли я в затвора?

— Само докато траеше процесът.

— Значи са я оправдали.

— Да. Съдебните заседатели се съвещаваха само четиринайсет минути и когато председателят прочете присъдата, всички плачеха като бебета. Съдията и съдия-изпълнителят също плачеха. В съдебната зала не остана човек със сухи очи.

— Нищо чудно — поклати глава Томи. — В края на краищата това е много трогателна история. А ти защо се притесняваш за Скути?

— Ами нали някакво странно нещо се разхожда с пикапа ми, не е изключено да ми знае адреса и колко много обичам Скути.

— Ама ти наистина ли си мислиш, че се е отказало да ни преследва само за да убие кучето ти?

Тя се намръщи.

— А пък ти твърдиш, че това е невъзможно.

— Прокълнатият съм аз , изпратили са го да убие мене .

Тя го изгледа неодобрително.

— Я гледай, ама ти си бил ужасно самовлюбен. Бъди сигурен, че изобщо не си центърът на вселената.

— Напротив, аз съм този център, доколкото това има отношение към демона! Аз съм целият смисъл на съществуването му!

— Както и да е, нямам никакво намерение да излагам Скути на опасност — упорито заяви тя.

— За него е по-безопасно да си стои вкъщи, отколкото да бъде с нас.

— За него е най-безопасно да си е с мене.

Тя зави на юг по булевард Харбър. Дори в този късен час и в ужасния порой потокът от автомобили си беше същият.

— Както и да е — махна с ръка тя, — доколкото виждам ти също не разполагаш с някакъв умен план за оцеляването ни, който да можем да използваме в тази минута.

— Засега мисля, че е най-добре да продължаваме да се движим. Спрем ли, за нещото ще бъде по-лесно да ни намери.

— Не можем да сме сигурни в това.

— Е, аз също имам интуиция.

— Да, но тя май често ти изневерява.

— Не е вярно — възрази той. — Интуицията ми е много силна.

— Тогава защо внесе това дяволско нещо в къщата си?

— Не зная, още повече че появата му ме изпълни с мрачни предчувствия.

— А по-късно си мислеше, че си успял да се отървеш от него. Нямаше никаква представа, че съществото е решило да се повози в корвета.

— Никой не може напълно да се доверява на интуицията си.

— Хайде да не се лъжем, скъпи. Преди малко щеше спокойно да влезеш в пикапа при пекарната.

Томи предпочете да не отговаря. Ако имаше компютър — дори и само молив и хартия — и достатъчно време, щеше да измъдри някакъв отговор, който да покаже, че тя не е права, да я постави на място с логиката, прозренията и зашеметяващото си остроумие. Но той нямаше нито компютър, нито достатъчно време (от изток утрото неумолимо настъпваше), така че щеше да се наложи да й спести поражението пред зашеметяващото му словесно майсторство.

Дел предложи вече по-добронамерено:

— Нека сега спрем у нас, колкото да взема Скути, после ще излезем с колата отново и ще обикаляме наоколо, докато стане време да се обадиш на брат си и да разбереш дали е успял да преведе бележката.

Пристанището на Нюпорт, сигурен дом за една от най-големите армади от частни яхти в света, на север граничеше с овала на континенталното крайбрежие, а на юг — с петкилометров полуостров, който се простираше от запад на изток и разделяше стотиците единични защитени докове за лодки от вълните на Тихия океан.

Къщите по крайбрежието наоколо и по петте пристанищни острова бяха сред най-скъпите в Южна Калифорния. Дел живееше в елегантна триетажна модерна къща с изглед към океана.

Докато наближаваха дома й, Томи се преведе и с удивление занаднича през предното стъкло.