Дийн Кунц - Тик-так

Дел го последва в бурята, развеселена като дете.

— Хей, гледал ли си Джийн Кели в „Пея си в дъжда“?

— Недей да танцуваш сега, моля ти се — предупреди я той.

— Я малко се отпусни, Томи.

— Аз съм си съвсем наред — заяви той и наведе глава, за да не му влезе вода в очите. Насочи се към очукания, ярко боядисан пикап, паркиран под висока улична лампа.

— Да бе, спокоен си като сфинкс — продължи да го будалка тя.

Томи не си направи труда да й отговори.

— Томи, почакай — дръпна го за ръката тя.

Той се извърна към нея, премръзнал и изнервен. Попита я троснато:

— Какво има пък сега?

— То е там.

— Кое?

Дел престана да се държи лековато и закачливо, напрегна се като сърна, подушила вълк в храсталака, и се загледа покрай него.

— То!

Томи проследи погледа й.

— Къде е?

— В пикапа. Чака ни в пикапа.

Черният като моторно масло дъжд просветна в светлината на уличните лампи, сякаш беше разтопено злато, около гумите се образуваха тъмни локви.

— Къде е? — Томи примигна и се вгледа в мрака зад предното стъкло на пикапа, за да открие някакво доказателство за присъствието на дребосъка. — Не го виждам никакъв.

— Аз също — призна тя. — Обаче то е там, в пикапа, просто го усещам.

— Да не би да си станала изведнъж медиум, а?

— Не изведнъж — провлече глас момичето, като че ли внезапно я бе налегнала дрямка. — Винаги съм имала силна и много вярна интуиция.

На десетина метра от тях пикапът изглеждаше точно както си беше, когато го оставиха, за да влязат в пекарната. Томи не споделяше усещането на Дел. Не долавяше нищо зловещо около автомобила.

Погледна отново към момичето, което напрегнато наблюдаваше колата. Дъждът се стичаше по лицето й и капеше от носа и брадичката. Очите й не мигаха и изглеждаше като изпаднала в транс. Устните й започнаха да се движат, като че ли искаше да каже нещо, но не се чуваше нито звук.

— Дел?

След миг от беззвучно мърдащите устни се отрони мърморене, което после се превърна в шепот:

— Чака… студено като лед… на тъмно… тъмно студено нещо… тик-так… тик-так…

Той отново погледна съсредоточено пикапа и той като че ли започна да се превръща в зловеща катафалка. Страховете на Дел бяха заразили и него и сега сърцето му бясно препускаше, като че ли всеки миг щеше да се случи нещо ужасно.

Шепотът на момичето се загуби сред тропота на дъждовните капки, потъващи в локвите по настилката. Томи се наведе към нея. В гласа й имаше някаква хипнотична прокоба и той искаше да улови смисъла на думите й.

— … тик-так… вече е по-голямо… змийска кръв и речна кал… слепите очи виждат… мъртвото сърце тупти… нужда… нужда… нужда да яде…

В момента Томи не беше сигурен кое го плаши повече — пикапът и онова извънземно същество, което навярно се бе спотаило в него, или тази странна жена до него.

Тогава тя излезе рязко от хипнотичното си състояние.

— Трябва да се махнем оттук. Да вземем една от тия коли.

— Колата на някой от работниците ли?

Но тя вече се отдалечаваше от пикапа и вървеше сред колите на работниците от пекарната „Сайгон в Новия свят“.

Като огледа предпазливо пикапа, Томи побърза да я настигне.

— Не е редно да го правим.

— Защо не?

— Това си е кражба.

— Това е начин да оцелеем — възрази тя и опита вратата на един син шевролет. Беше заключена.

— Дай да се върнем при брат ми в пекарната.

— Последният срок е призори, забрави ли? — напомни му тя и се насочи към една бяла хонда. — То няма да ни чака вечно. Ще тръгне след нас.

Дел отвори лявата врата на хондата и светлината в купето се запали. После се намести зад кормилото. В контакта нямаше ключове, така че тя протегна ръка под седалката да провери дали собственикът не ги е оставил там.

Томи застана до отворената врата и подхвърли:

— Защо просто не се махнем оттук пеша?

— Пеша няма да отидем далече. Ще се наложи да запаля тази таратайка, като дам на късо. Умея ги тези неща.

Докато гледаше как Дел опипом търси кабелите под таблото, Томи отново възрази:

— Не бива да правиш това.

— Ти само наглеждай пикапа.

Той хвърли поглед през рамо.

— А за какво да гледам?

— За движение, за непознати сенки, за каквото и да е — припряно обясни тя. — Времето ни изтича, не усещаш ли?

Нощният мрак все още плътно ограждаше колата на Дел.

— Хайде, хайде — измърмори тя на себе си, докато изтегляше жиците. Двигателят на хондата припали и заработи равномерно.