Дийн Кунц - Тик-так

Стомахът на Томи се преобърна, защото бе направил нова крачка по пътя на унищожението — ако не от ръцете на демона, то чрез собствените си действия.

— Побързай, качвай се — подкани го Дел и освободи ръчната спирачка.

— Но това си е чиста кражба — възрази той.

— Аз потеглям, а ти както искаш.

— Полицията може да ни хване.

Тя трясна лявата врата е го принуди да се махне от пътя.

Пикапът под високите флуоресцентни улични лампи изглеждаше празен. Всичките му врати бяха затворени. Особено впечатление правеше украсата му. Зловещото излъчване се бе измило от дъжда.

Томи бе допуснал да се зарази от истерията на Дел. Налагаше се да се овладее, да отиде до пикапа и да й докаже, че всичко е наред.

Дел включи хондата на скорост и потегли.

Томи се затича да й прегради пътя, удари с две ръце по предницата и я принуди да спре.

— Не. Чакай, чакай!

Дел включи на задна и започна да се изтегля от паркинга.

Томи заобиколи колата, напипа дръжката на дясната врата, отвори я и скочи вътре.

— Почакай една секунда, за Бога!

— Не — отсече тя и включи на скорост.

Дел натисна докрай газта и колата се стрелна през паркинга, а вратата на Томи се затвори с трясък.

Известно време от изливащите се потоци вода предното стъкло бе непроницаемо, после Дел откри бутона за чистачките и ги включи.

— Ти изобщо не мислиш какво правиш — обвини я той.

— Напротив, правя каквото трябва.

— А какво ще кажеш, ако ченгетата ни спрат? — продължаваше да се тревожи Томи.

— Няма да ни спрат.

— Ще ни спрат, ако продължаваш да караш като побъркана.

Без да откъсва поглед от огледалцето за обратно виждане, тя го подкани:

— Огледай се назад.

Томи се завъртя на седалката.

— Какво пък има сега?

— Пикапът е изчезнал.

Под високата улична лампа дъждът се изливаше върху празен участък от пътя.

За миг Томи реши, че не гледа където трябва. Имаше още три улични лампи зад пекарната. Но пикапът го нямаше под нито една от тях.

— Къде ли се е дянал? — зачуди се той.

— Може да е излязъл на алеята, а може и да е заобиколил оградата; не е изключено да е спрял зад ония камиони за доставка. Не разбирам защо не тръгна направо след нас.

Тя продължи напред, мина ъгъла, подкара покрай пекарната, после се насочи към главния вход.

Томи озадачено вдигна глава.

— Но кой кара пикапа?

— Не кой, а какво!

— Това е просто смешно.

— Не забравяй, че онова нещо е пораснало.

— Сигурно. И все пак…

— Променило се е.

— А има ли шофьорска книжка?

— Съвсем различно е от онова, което си видял преди.

— Така ли? И какво е сега?

— Не знам. Не успях да го видя.

— Отново твоята интуиция.

— Аха. Просто знам, че е… различно.

Томи се опита да си представи някакво чудовище като някой от древните богове във фантастичните филми на ужасите — с кръгла глава, зли червени очички на челото, смукало на мястото на носа и кръвожадна уста, заобиколена от трептящи пипалца — настанено удобно зад кормилото на пикапа да върти копчето за парното с непохватно пипало, да търси по радиото станция със стари рокове, да рови в жабката за ментолови бонбони…

— Това е просто смешно — повтори той.

— По-добре си закопчай колана — посъветва го тя. — Сега ще падне друсане.

Томи пристегна колана, а Дел бързо, но внимателно излезе от сянката на пекарната и се насочи към паркинга отпред. Тя всеки миг очакваше изрисуваният пикап да се стрелне от тъмнината и да се блъсне в тях.

При изхода от паркинга някакъв задръстен отводнителен канал бе станал причина да се образува малко езерце от дъждовна вода. Хартийки и листа се въртяха по накъдрената му повърхност.

Дел забави ход и зави през мръсната вода по уличката надясно. Освен тяхната кола наоколо нямаше друга кола.

— Къде ли е отишло? — зачуди се момичето. — Защо, по дяволите, не ни преследва?

Томи погледна светещите цифри на часовника си. Един часът и единайсет минути.

— Това никак не ми харесва — измърмори Дел.

Тик-так.

На около километър от пекарната „Сайгон в Новия свят“, в откраднатата кола, Томи наруши мълчанието продължило три преки.

— Откъде знаеш как се пали кола с кабелите за контакта?

— Майка ми ме научи.

— Майка ти?

— Тя е много оправна.

— Това е същата онази страхотна майка, която обича високите скорости и кара състезателни коли и мотоциклети?

— Да, точно тя. Друга майка нямам.

— И каква е тя — шофьор на кола, с която бандитите си обират крушите след някой обир?