Дийн Кунц - Тик-так

Тъй като бе оставила дистанционното си управление за отваряне на гаража в пикапа, Дел паркира откраднатата хонда на улицата. Полицията засега нямаше да я търси — докато не дойдеше време новата смяна работници да застъпи в пекарната.

Томи продължаваше да се взира през дъждовната пелена и след като Дел спря чистачките. Забеляза, че всички ъгли на къщата са приятно заоблени. Четириъгълният меден обков на прозорците завършваше в равномерни лъчи, а бялата хоросанова замазка бе нанесена така гладко, че изглеждаше като полиран мрамор. Постройката приличаше не толкова на къща, колкото на миниатюрен модел на изящно конструиран океански лайнер, попаднал случайно на сушата.

— Ама ти тук ли живееш? — с нескрито възхищение възкликна той.

— Аха. — Тя отвори вратата. — Влизай. Скути сигурно се чуди къде съм. Той много се тревожи за мене.

Томи излезе от хондата и последва Дел през дъжда до една от страничните порти. Тя набра поредица от цифри върху малката клавиатура и така изключи алармената инсталация.

— Не плащам нито наем, нито ипотека, къщата е моя — махна с ръка тя, после извади ключовете от чантичката си и отключи.

Докато затваряше тежката врата зад себе си, Томи забеляза, че е изработена от различни по големина, геометрично подредени медни плочки с различен релеф и в различни нюанси. Модернистичната шарка, която се бе получила, му напомни за украсата на пикапа й.

Томи я последва по застланата с бледо кварцово покритие пешеходна пътека, чиито слюдести частици проблясваха като диаманти.

— Това тук сигурно струва цяло състояние — [???] той.

— Естествено — развеселена отвърна тя.

Пътеката ги изведе в романтичен вътрешен двор със същата кварцова настилка, над който бяха надвесени пет подходящо осветени палми, посадени в лехи с папрат.

Томи удивен възкликна:

— Но аз останах с впечатлението, че си сервитьорка.

— Вече ти го казах — в ресторанта си вадя хляба. А всъщност съм човек на изкуството.

— Продаваш картините си?

— Не още.

— Но със сигурност не си купила къщата с парите от бакшишите.

— Е, това поне е сигурно — съгласи се тя, но не даде друго обяснение.

В една от долните стаи, обърната към вътрешния двор светеше. Докато двамата с Дел вървяха към входната врата, лампите там угаснаха.

— Почакай! — прошепна развълнуван той. — Светлината угасна!

— Няма нищо.

— Може би нещото е пристигнало тук преди нас.

— Не, просто Скути си играе с мен — увери го тя.

— Куче да гаси лампи?

— Почакай, сега ще го видиш — изкикоти се тя. Отключи входната врата, влезе във фоайето и изкомандва:

— Запали лампите!

В отговор на устната й заповед полилеят отгоре и двата аплика светнаха.

— Ако не си бях оставила клетъчния телефон в пикапа — обясни тя, — бих могла да позвъня, преди да дойдем, на домашния компютър и да му наредя да запали лампите, в каквато поискам комбинация, да подгрее вода за банята, да задейства стереото, телевизора. Всичко в къщата е автоматизирано. Освен това съм инсталирала специални програми, благодарение на които Скути може да пали лампите във всяка стая с едно излайване и да ги гаси с две.

— И си успяла да го обучиш да го прави? — възкликна удивено Томи, докато затваряше вратата и пускаше резето.

— Естествено. А иначе той изобщо не лае, така че няма опасност да обърка системата. Горкият, прекарва тук самичък цели вечери. Може да се радва на тъмнина, когато иска да подремне, и на светлина, ако се чувства самотен или изплашен.

Томи очакваше кучето да ги пресрещне на вратата, но там го нямаше.

— А къде е сега?

— Крие се — обясни тя и пусна чантичката си върху масичката с черен гранитен плот във фоайето. — Иска да го открия.

— Куче, което си играе на криеница?

Мокрите обувки на Томи джвакаха по гладкия блестящ под.

— Май изпоцапах всичко!

— Хайде, хайде, няма нищо. После ще почистя.

В единия край на обширното фоайе зееше отворена врата. Дел се запъти към нея, като оставяше мокри стъпки по мраморните плочи.

— Дали моята топчица от козина се е скрила в тоалетната? — попита тя с престорено гальовен глас. — Лошото ми момче се крие от мама? Лошото ми момче май се крие в тоалетната.

Дел отвори рязко вратата, протегна ръка и запали лампата, но там кучето го нямаше.

— Знаех си — измърмори тя и отведе Томи в дневната. — Това би било прекалено лесно. Макар че понякога той прибягва до лесни трикове, защото знае, че няма да ги очаквам. Запали лампите!