Дийн Кунц - Тик-так

— Отново не те разбирам.

— Някой ден ще разбереш — отвърна тя, вярна на своята загадъчност.

В дневната той спря.

— По дяволите, почакай малко!

Дел се извърна, за да го погледне.

Томи въздъхна и се предаде.

— Добре де, преоблечи се.

Дел заръча на кучето:

— А ти стой тук и се запознай с Туонг Томи. — После премина през фоайето и се изкачи по стълбите.

Скути изправи глава и огледа Томи, като че ли пред него стоеше съвършено непозната форма на живот.

— Устата ти не е по-чисто от моята! — заяви Томи.

Скути навири едното си ухо.

— Чу ме добре.

Томи пресече дневната и се приближи до големите остъклени плъзгащи се врати, откъдето се виждаше пристанището. Повечето къщи по крайбрежието тънеха в мрак. Светлините от доковете и уличните лампи, където ги имаше, обагряха в златно и червено черната морската вода.

След няколко секунди Томи усети, че някой го наблюдава, но не отвън, а отвътре.

Обърна се и видя кучето, скрито зад канапето и показало само глава, да го гледа съсредоточено.

— Видях те — съобщи му Томи.

Скути скри главата си.

Покрай едната стена имаше модерна стереоуредба и библиотечка, изработена от дърво, каквото Томи не беше виждал през живота си. Отиде да го разгледа по-отблизо и откри, че красивата зърнеста структура прилича на преплетени ленти, които, изглежда, се вълнуваха, ако човек ги погледнеше от единия край към другия.

Чу шум зад себе си и разбра, че Скути е тръгнал нанякъде, но не му обърна внимание, защото продължаваше да разглежда скъпата стереоуредба.

Отнякъде в стаята се разнесе неприличен звук.

— Лошо куче! — обади се Томи.

Звукът се повтори.

Накрая Томи се обърна.

Скути беше седнал върху задните си крака в един от фотьойлите и се взираше в мъжа с щръкнали уши, а с челюстите си бе захапал дълъг гумен кренвирш. Стисна играчката и звукът се повтори. Навярно гуменият кренвирш някога само бе скърцал или бе свирил, но сега от него излизаше някакъв противен звук като от изпуснати газове.

Томи погледна часовника си и се провикна:

— Побързай, Дел.

Отиде до фотьойла точно срещу заетия от кучето стол и помежду им остана само масичка за кафе. Седалката беше тапицирана добре, в десен на тюленова кожа, и той реши, че мокрите му дънки няма да я повредят.

Той и Скути впериха погледи един в друг. Очите на лабрадора бяха тъмни и живи.

— Ти си странно куче — оцени го Томи.

Кучето захапа играчката.

— Недей.

Пак същият звук.

— Предупреждавам те сериозно!

Но кучето захапа играчката и втори път, и трети път.

— Не ме карай да ти го взема! — повиши глас Томи.

Скути пусна кренвирша на пода и излая два пъти.

Стаята потъна в мрак и Томи уплашен скочи от стола, преди да се досети, че двойното излайване беше знак за компютъра да изключи светлината.

Томи още не беше се изправил съвсем, когато разбра, че Скути е използвал тъмнината, за да се качи на масичката. Кучето се нахвърли върху него и Томи полетя обратно към фотьойла.

Песът се оказа целият върху него и започна да му диша приятелски в лицето. Когато мъжът се опита да скрие лице в ръцете си, кучето започна да го ближе.

— Спри, по дяволите, спри, махай се от мене!

Скути се смъкна от коленете на Томи и слезе на пода, но се докопа до тока на обувката му и започна да го ръфа, да се опитва да го откъсне.

Тъй като не искаше да го ритне в муцуната, за да не го нарани, Томи се пресегна надолу и се опита да хване едрата му глава.

Маратонката изведнъж се смъкна от крака му.

— По дяволите! — изруга той.

Чу как Скути се измъкна в тъмнината с обувката му.

Томи се изправи и извика:

— Светлина! — Стаята остана тъмна и тогава той си спомни пълния текст: — Запали лампите!

Скути беше изчезнал.

От съседния на дневната кабинет се чу единично излайване и през отворената врата се видя, че светва.

— И двамата сме луди — измърмори Томи, докато заобикаляше масичката и вдигаше гумения кренвирш от пода около втория фотьойл.

Скути, без обувката, се появи на вратата на кабинета. Видя каквото го интересуваше и се оттегли.

Докато куцукаше на един бос крак към кабинета, Томи си помисли: „А може би кучето не е било винаги толкова шантаво. Може би тя го е побъркала, както рано или късно ще направи с мен.“

В кабинета Томи откри кучето върху червеникавото бюро. Муцуната му приличаше на някакво абсурдно уголемено украшение.

— Къде ми е обувката?

Скути вдигна глава с най-невинно изражение, като че искаше да каже: „Каква обувка?“