Дийн Кунц - Тик-так

Томи огледа картината, закачена над масичката, която представляваше абстрактна рисунка в ярки цветове.

— Твоя ли е картината на стената?

— Би било проява на лош вкус, не намираш ли? Всичките си платна държа в студиото на горния етаж.

— Бих искал да ги разгледам.

— А аз си мислех, че ужасно бързаш.

Томи почувства, че в картините се крие ключът към загадките на тая странна жена…

— Пърррт!

… и странното й куче. Нещо в стила и композицията им щеше да му даде възможност да види Дел в нова светлина и след като разгледаше рисунките й, щеше да постигне отново „сатори“, което преди малко му се бе изплъзнало.

— Няма да ни отнеме повече от пет минути.

— Три тогава. Наистина искам да видя картините ти.

— Налага се да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— Защо стана толкова несговорчива?

Като дръпна ципа на препълнения с патрони за карабина джоб, тя отсече:

— Не съм.

— Такава си. Какво, по дяволите, рисуваш горе?

— Нищо.

— А защо изведнъж толкова се притесни?

— Не съм се притеснила.

— Държиш се странно. Погледни ме в очите, Дел.

— Котета — отвърна тя, като отбягна погледа му.

— Котета?

— Ами това рисувам. Глупави и безвкусни сантименталности. Защото всъщност не съм особено талантлива. Рисувам котета с големи очи. Тъжни малки котенца с големи печални очи и щастливи малки котенца с големи засмени очи. А също и глупави сцени с кучета, които играят покер или крикет. Ето защо не искам да ти ги покажа, Томи. Ще ми стане неудобно.

— Лъжеш ме.

— Котета — настоя тя и дръпна ципа на поредния джоб.

— Не ти вярвам. — Той тръгна към стълбите. — Две минути ще ми стигнат.

Тя грабна магнума от масичката и го насочи към него.

— Остани на мястото си!

— За Бога, Дел, пистолетът е зареден.

— Знам.

— Не го насочвай към мене.

— Махни се от стълбите, Томи.

В държанието й вече нямаше нищо лекомислено. Беше съвършено хладна и делова.

— Аз никога не бих насочил това към тебе — кимна към карабината в дясната ръка той.

— Знам — процеди тя безстрастно, без да сваля оръжието.

Цевта на магнума, насочена към основата на носа на Томи, беше само на педя от лицето му.

Сега пред него стоеше една нова Деливъранс Пейн. Цялата от стомана.

Сърцето му биеше така силно, че цялото му тяло се тресеше.

— Знам, че няма да ме застреляш.

— Ще го направя — заяви тя с леденостудено лице, чието изражение не оставяше никакво място за съмнение.

— И си готова на всичко това само за да не видя картините ти?

— Още не си готов за тях.

— Тоест… някой ден ти ще поискаш да ми ги покажеш?

— Може пък и сега да моментът — размисли тя.

Устата на Томи беше така пресъхнала, че той трябваше да посъбере малко слюнка, за да я навлажни.

— Но аз никога няма да успея да ги видя, ако ти сега решиш да ми пръснеш главата.

— Това е вярно — съгласи се тя и свали пистолета. — Тогава ще те прострелям в крака.

Дулото сега бе насочено към дясното му коляно.

— Само с един изстрел от това чудовище ще отнесе целия ми крак.

— В наши дни вече изработват превъзходни протези.

— Но аз ще умра от кръвоизлива.

— Знам как да ти окажа първа помощ.

— Ти си абсолютно откачена, Дел.

Той говореше съвсем сериозно. В една или друга степен тя сигурно страдаше от някакво мозъчно разстройство, макар преди известно време да бе заявила, че по-нормален човек от нея няма да срещне. Нищо от онова, което би могла да му разкрие накрая, нямаше да я оневини достатъчно, за да излезе, че поведението й е било разумно и логично. И все пак, независимо от страха, който го бе накарала да изпита, тя упражняваше върху Томи и необичайна притегателна сила, което поставяше сериозно под въпрос и собствената му нормалност.

В този момент усети, че иска да я целуне.

Колкото и да беше невероятно, тя изрази почти същото с думи:

— Струва ми се, че започвам да се влюбвам в тебе, Туонг Томи. Затова не ме принуждавай да ти отнеса крака.

Учудването накара Томи да се изчерви, и да се обърка както никога досега. Той неохотно се отказа от стълбите, мина покрай Дел и се насочи към входната врата. Тя тръгна подире му с магнума в ръка.

— Добре, добре, ще те изчакам да ми ги покажеш, когато се почувстваш готова за това — обърна се към нея той.

Накрая тя прибра оръжието.

— Благодаря ти.

— Но — повиши глас Томи — когато накрая ги видя, дано да се окаже, че си е струвало да почакам.

— Само котета са — усмихна се тя.