Дийн Кунц - Тик-так

— Да отидем при хондата — подкани го Дел.

Още преди да тръгнат към колата обаче, наблюдателят се отлепи от дръвчето и попадна в лъча на уличната лампа. Лицето му остана скрито под качулката, като че ли беше самата смърт, дошла да прибере в тази нощ душите на умрелите.

И все пак, въпреки че не виждаше лицето, томи изпита натрапчивото усещане, че познава човека. Висок. С едро тяло. С тази походка.

Беше добрият самарянин от тази вечер — човекът, слязъл непохватно от насипа на булевард Макартър и пресякъл калното поле, в което се бе озовал корветът. Той вървеше към лумналата кола, когато Томи се обърна и избяга от пламтящия демон.

— Да видим какво иска — предложи Дел.

— Не.

Как съществото от куклата е могло да яхне самарянина, да се скрие в него или да приеме вида му — това беше загадка, която Томи нямаше как да разгадае. Но дебелакът от калното поле вече не съществуваше — беше или убит и изяден, или покорен и принуден да изпълнява чужда воля. Томи изобщо не се съмняваше в това.

— Това не е човек — заяви той.

Фигурата крачеше замислено под лампата.

Ръмженето на Скути премина в бесен лай.

Самарянинът слезе от бордюра и заджапа през дълбоката, бързо стичаща се в канала вода.

— Да се връщаме — настойчиво подкани Томи. — Обратно в къщата!

Макар че лаеше застрашително и изглеждаше готов за бой, Скути охотно прие отстъплението. Завъртя се, стрелна се покрай Томи и се промъкна през портата, която Дел придържаше отворена.

Дел последва кучето и Томи заотстъпва назад през портата, като държеше мосберга пред себе си. Медната врата вече се затваряше, когато Томи зърна самарянина в средата на улицата — вървеше все така към тях, но не се затича; сякаш беше сигурен, че те няма да му избягат.

Автоматичната ключалка на вратата щракна. Тя нямаше да им осигури повече от половин минута, защото самарянинът щеше без особени усилия да се прикачи през оградата.

Едрият мъж вече нямаше да изпитва затруднения от не особено атлетичната си физика. Притежаваше силата и подвижността на свръхестественото същество, което го беше обладало.

Когато Томи достигна вътрешния двор, Дел вече стоеше пред главния вход на къщата.

Томи се учуди, че е успяла така бързо да извади ключовете от чантичката си и да отвори вратата. Скути явно беше вече вътре.

Докато влизаше в къщата след Дел, Томи чу проскърцването на портата към улицата.

Затвори вратата, заопипва за секретния ключ и спусна резето.

— Остави светлините загасени!

— Това все пак е дом, а не крепост — напомни му Дел.

— Шшшт! — спря я Томи.

Единственият звук отвън беше от блъскането на дъжда в кварцовата настилка, от стичането му в улуците и по палмовите листа.

Дел продължи мисълта си:

— Виж какво, Томи, не сме в състояние да защитаваме къщата като крепост.

Мокър и още по-премръзнал и капнал от тичане, Томи беше донякъде окуражен от силата на мосберга иот разбиващия врати пистолет на Дел. Спомни си ужасните преживявания в една нощ преди много години в Южнокитайското море, когато бяха в пропускащата вода лодка и спасението беше дошло, когато спряха опитите си да избягат от пиратите тай и храбро им отвърнаха с бой.

Входната врата имаше стъклена рамка с ширина петнайсет сантиметра и височина метър и осемдесет. През стичащите се капки по повърхността й Томи успя да зърне малка част от вътрешния двор — влажно проблясваща светлина и тъмните остриета на палмовите листа.

Времето сякаш бе спряло хода си.

Нямаше тик.

Нямаше так.

Той стискаше карабината така силно, че дланите го заболяха, а мускулите на ръцете му започнаха да треперят.

Като си спомни за зелените змиевидни очи от раздраното парцаливо лице на куклата, Томи с ужас си представи, че би могъл да срещне съществото отново… и то не вече като двайсет и пет сантиметров дребосък.

Бърза сянка с преливащи и закръглени форми внезапно се спусна върху рамката.

Дебелият мъж нито почука, нито позвъни, нито зачака кротко да му отворят, защото вече не беше добър самарянин, той блъсна вратата, която яростно се разтресе, после я удари с такава сила, че пантите простенаха, а ключалката издрънча на счупено; удари я и трети път, но яката врата и сега не поддаде.

Томи, с бясно биещо сърце, пробяга през тъмния коридор и се спря в стената срещу вратата.

Макар стъклената рамка да беше прекалено тясна, за да пропусне дебелака, той разби част от нея с юмрук. По гладкия под се посипаха стъкла.