Дийн Кунц - Тик-так

Гърмежите на 44-калибровия магнум бяха проехтели толкова оглушително, че повечето кучета от къщите по протежение на пристанището бяха спрели да лаят и вече не искаха да излязат от колибите си.

Осветена от фенерчето, пухкавата бледа длан на съществото лежеше свита и обърната нагоре и се пълнеше с дъждовна вода. После изведнъж потрепна, а безкръвната плът потъмня и стана на петна.

— По дяволите! — изруга Томи.

Колкото и да изглеждаше невъзможно, пръстите се превърнаха в широки заоблени пипала, а после в заострени крайници на насекомо с хитинови куки на всяко от кокалчетата си.

Лежащото тяло се движеше и пулсираше. Променяше се.

— Видяхме достатъчно, да се махаме — отсече Дел и се затича подир Скути.

Томи се опита да събере достатъчно смелост, за да се приближи към съществото и да го застреля от упор в главата с карабината. Докато стигнеше до него обаче, той можеше да се е променил дотолкова, че да не му е останало нищо, което да прилича на глава. Освен това Томи по интуиция разбираше, че няма на света куршуми, които да го унищожат.

— Томи! — като луда изкрещя Дел от вътрешния двор на съседната къща.

— Бягай, махай се оттук. — Томи се обърна към проснатия на бетона среднощен „герой“.

Човекът изглеждаше замаян и объркан от цялата тая пукотевица наоколо. Опита да се изправи на колене, но сигурно забеляза карабината, защото изстена умолително:

— Не, за Бога, недейте — и отново се просна на бетона.

— Бягай, за Бога, изчезвай, преди онова чудовище да се съвземе от изстрелите! — подкани Томи оня с избитите зъби, който също седеше замаян.

Томи последва собствения си съвет и затича след Дел, благодарен, че не си беше счупил крак при падането.

В далечината зави сирена.

Когато Томи, Дел и кучето вече се бяха отдалечили през два двора от сблъсъка, единия от кандидат-героите изпищя.

Томи се подхлъзна и се спря на плочките на вътрешния двор на къща в тюдорски стил. Обърна се назад да погледне какво става.

В тъмнината не се виждаше почти нищо. Под светлината на прожекторите, монтирани на фасадата на свръхмодерната къща, играеха сенки — огромни и назъбени, — но макар томи да беше нащрек, не виждаше чудовището.

Сега и двамата мъже надаваха ужасни писъци. Смразяващи кръвта. Пищяха като че ли ги разчекваха и разкъсваха на късчета.

Демонът не оставяше свидетели.

До слуха на Томи достигна звук, възприет може би само подсъзнателно — на лакомо джавкане, а може би на нещо във вледеняващите душата писъци събуждаше у него атавистични спомени от времето, когато хората са били лесна плячка за по-големи и силни зверове. Усещаше някак, че онези двамата не ги убиват, а ги изяждат.

Когато полицията пристигнеше, едва ли щеше да открие много от жертвите във вътрешния двор. Навярно само няколко капки кръв… а можеше да няма и кръв след този проливен дъжд. Двамата просто щяха да са изчезнали безследно.

Томи усети, че му прилошава.

Ако лакътят не го болеше толкова силно от удара, ако мускулите и ставите му не бяха изтръпнали от падането и от умора и ако не трепереше от студ, Томи би могъл да си представи, че сънува кошмар. Но в момента неудобствата и болките му бяха съвсем реални, не беше нужно да се щипе, за да се увери, че е буден.

Звукът на сирените в нощта се усили; всички те бързо се приближаваха.

Скути и Дел тичаха и Томи ги догонваше, а в това време единият от мъжете престана да крещи, вече не можеше да крещи, а после и виковете на втория заглъхнаха; нито едно куче не лаеше, всичко бе стихнало в предчувствие за нещо свръхестествено. В това време пристанището постепенно се изпълваше от прииждащия прилив, а скорошната зора неумолимо приближаваше.

Под покрива на смълчаната и неподвижна въртележка сред табуна замръзнали дървени кончета, Томи и Дел откриха двуместна каляска с гравирани орли по стените. Радваха се, че за малко са се измъкнали от дъжда и че имат възможност да си отпочинат.

Обикновено покриваха въртележката, когато не работеше, но тази вечер я бяха оставили открита.

Скути безшумно започна да кръстосва между кончетата и заобиколи издигнатия подиум, явно поел ролята на куче пазач, готово да ги предупреди, ако демонът се появи предрешен като самарянин или в друга маскировка.

Увеселителният парк Балбоа, за който се твърдеше, че бил центърът на туристическия бизнес на полуострова, обхващаше площта на няколко пресечки по Еджуотър Авеню и пешеходната алея на изток от Мейн Стрийт, където не се допускаха автомобили. От двете страни на Еджуотър имаше множество магазинчета за подаръци, пицарии, масички за сладолед и ресторанти, безистени с видеоигри, щандове за наемане на лодки, подвижни лавки, виенско колело, въртележката, на която бяха седнали Томи и Дел, докове на различни компании, които предлагаха разходки с гидове. Всички места гледаха към огромното пристанище и островите зад него.