Дийн Кунц - Тик-так

Човекът зад светлината извика:

— Стой!

Неочаквано още някой излезе отстрани на Томи и му прегради пътя, като че ли бяха професионални играчи на ръгби и играеха важен мач. И двамата се хлъзнаха по мокрия бетон; Томи се удари при падането така силно, че остана без дъх. Блъсна се в някакви градински столове, които се прекатуриха с дрънчене. Той удари левия си лакът толкова болезнено, че пред очите му заплуваха звезди.

Дел Пейн извика на човека с фенерчето:

— Махай се от пътя, кретен такъв, имам пистолет, дръпни се, дръпни се!

Томи едва сега усети, че е изпуснал карабината. Трябваше веднага да намери оръжието и въпреки болката в лявата ръка, като се опитваше да си оправи дишането, той се изправи на лакти и колене.

Човекът, който го бе нападнал, лежеше проснат по очи и явно беше по-зле от Томи. Заслужаваше да си е счупил краката, а може би за урок да си пукне главата. В началото Томи реши, че нападателите са ченгета, но сега му стана ясно, че са от живеещите в околните къщи и се мислеха за филмови герои, за които най-лесното нещо беше да заловят двама измъкващи се крадци.

Томи пропълзя покрай стенещия си нападател и чу Дел да повишава глас:

— Веднага махни тая светлина от очите ми или ще стрелям!

Смелостта на кандидат-героя се изпари и той отклони лъча на фенерчето.

По щастливо стечение на обстоятелствата колебливата светлина се залута из вътрешния двор и освети карабината.

Томи пропълзя до мосберга.

Нападателят беше успял вече да се надигне. Сега плюеше нещо — навярно зъби — и ругаеше зверски.

Като се подпря на друга градинска масичка, Томи успя да се изправи на крака тъкмо когато Скути започна да лае яростно, разтревожен от появата на нещо ново.

Томи погледна на изток и забеляза отдалеч дебелия мъж — силуетът му се открояваше на фона на прожекторите около свръхмодерната къща. Докато прескачаше ниската ограда към съседния двор, дебелакът вече не беше тромав, а грациозен като пантера.

Скути изръмжа и се спусна срещу него.

— Скути, не! — спря го Дел.

Като зае поза за стрелба с лекотата на опитен стрелец, тя откри огън с пистолета, когато самарянинът прескочи поредния храст и пльосна във вътрешния двор — тяхната последна отбранителна позиция. Дел спокойно и точно изстреля три последователни куршума. Равномерните изстрели прозвучаха като експлозия и Томи се уплаши, че откатът ще я повали, но тя почти не трепна.

Дел беше превъзходен стрелец — изглежда и трите й изстрела попаднаха в целта. При първия самарянинът спря, като че ли се беше блъснал в стена, вторият го повдигна във въздуха и го отхвърли назад, а при третия той се извъртя, залитна и едва не падна.

„Героят“ с електрическото фенерче го беше запратил встрани и се бе пльоснал на земята, за да не се окаже под линията на огъня.

Другият юнак, който плюеше зъби, все още седеше сред локвите на бетона с разкрачени по детски крака и скръстени върху главата си ръце. Явно беше парализиран от страх.

Докато се отдръпваше от градинската маса, за да тръгне към Дел и Скути, Томи не откъсваше поглед от ранения самарянин. Той седеше полуизвърнат към тях, беше уцелен от три куршума 44-калибров пистолет, беше залитнал, но не беше паднал.

Не. Беше паднал. Беше на земята.

Качулката се бе смъкнала от главата на дебелака, но лицето му все още оставаше в сянка. Тогава той бавно се извъртя към Томи и Дел и макар чертите му да оставаха неясни, необикновените му очи се вторачиха в тях и в ръмжащия лабрадор. Бяха блестящи, зелени, нечовешки очи.

Ръмженето на Скути премина в скимтене и Томи съвсем ясно си представи какво изпитва кучето.

С удивително спокойствие, което показваше, че е по-силна и от Томи, и от Скути, Дел отправяше изстрел след изстрел от магнума. Гърмежите се отразяваха в пристанището и отекваха в далечния бряг; продължиха да кънтят и след като тя изпразни пълнителя.

Изглежда всеки изстрел попадаше в целта, тъй като тялото на съществото отскачаше, разтърсваше се и се превиваше, но после рязко се изправяше като ударено от нов куршум. Преди да се стовари на земята, демонът се въртя като размахваща крайниците си марионетка. Падна на едната си страна с вдигнати нагоре колене като зародиш, а фенерчето на неосъществения герой освети дебелите пръсти на едната му ръка. Външно изглеждаше мъртъв, но в действителност не беше.

— Да се махаме оттук! — извика Дел.

Скути вече прескачаше някакъв жив плет към следващата къща на запад.