Дийн Кунц - Тик-так

Томи се учуди, че усмивката й все още е в състояние да стопли сърцето му. Само преди секунда тя заплашваше, че ще го простреля, а сега той изпитваше удоволствие само от това, че бе удостоен с усмивка.

— Но аз не съм по-малко луд от тебе — призна той.

— Тогава най-вероятно имаш онова, което ти е нужно, за да издържиш до сутринта. — Тя прехвърли чантичката си през рамо и го подкани: — Да вървим.

— Дали да не взема чадъри? — предложи той.

— Опитвал ли си някога да се оправяш едновременно с чадър и с пушка?

— Права си. А имаш ли друга кола освен пикапа?

— Не. Всички коли са на майка ми, доста внушителна колекция. Ако ми се налага да използвам нещо различно от пикапа, го заемам от нея. Така че сега ще се оправим отново с хондата.

— С откраднатата хонда — уточни той.

— Ние не сме престъпници. Взели сме я само назаем.

Когато отвори входната врата, Томи се провикна „Загаси лампите“ и в коридора се спусна мрак.

— А ако някое ченге ни спре с откраднатата хонда, ще го застреляш ли?

— Не, разбира се — тръсна глава Дел. — Това няма да е редно.

— Няма да е редно ли? — повтори Томи, когото тя все още можеше да изненадва. — А щеше ли да е редно да застреляш мене?

— Печално, но редно — съгласи се тя и заключи вратата.

— Изобщо не мога да те разбера.

— Не се и съмнявам — кимна тя и пусна ключовете в чантичката си.

Томи погледна светещите цифри на часовника си. Два часът и шест минути.

Тик-так.

Докато се намираха в къщата, вятърът бе затихнал почти напълно, но дъждовният порой бе запазил силата си. Макар от часове да нямаше светкавици и гръмотевици, проливният дъжд се изливаше все така от продънилото се небе.

Листата на палмите висяха безжизнено и водата се стичаше от заострените им части. Някои от тях лежаха почти хоризонтално, а капчиците по тях приличаха на блестящи ситни диаманти.

Скути вървеше първи, като смело цапаше през плитките локви във вътрешния двор. Късчетата слюда от кварцовата настилка блестяха около лапите на кучето и човек можеше да си помисли, че стъпките му оставят ярки следи след себе си. Огънят-фантом очертаваше пътя му покрай къщата.

Томи усети студа на модернистично гравираните медни плоскости, когато ги бутна, за да отвори портата към улицата. Пантите приглушено изскърцаха.

Скути спря рязко на тротоара пред къщата, вдигна глава и наостри уши. Пусна гумения кренвирш и тихо изръмжа.

Разтревожен от поведението на кучето, Томи сграбчи пушката си с две ръце.

— Какво има? — обади се Дел. Тя задържа портата зад тях, за да не се тресне, автоматичната ключалка щеше да щракне и те нямаше да успеят да се върнат в къщата, ако се наложеше.

Но като се изключи плискането на дъжда, по улицата нямаше други шумове. Нито един от прозорците наоколо не светеше. По улицата не се движеха коли — нито от изток, нито от запад. Нямаше никакво движение.

Бялата хонда беше паркирана на пет метра вдясно от Томи. Нещо можеше да клечи зад отдалечената й страна и да ги изчаква да се доближат.

Скути обаче не се интересуваше от хондата, а Томи беше склонен да вярва повече на кучето, отколкото на своя собствен инстинкт. Нещо от другата страна на улицата беше привлякло вниманието на животното.

В началото Томи не забеляза нищо обезпокоително, нито необикновено. Заспалите къщи се гушеха в бурята, а от черните правоъгълници на прозорците не надничаше нито едно лице на страдащ от безсъние съсед. Палми, фикуси и австралийски дръвчета стърчаха самотно под пороя, а дъждът от плитките локви се вливаше в уличния канал, който вече преливаше.

Изведнъж Скути се стегна, прилепи уши назад и отново изръмжа, а Томи едва сега забеляза мъж с качулка. Човекът стоеше до едно от по-големите австралийски дръвчета от другата страна на улицата, извън най-добре осветената от уличната лампа част от тротоара, но все пак донякъде се виждаше.

— Какво прави той? — попита Дел.

— Наблюдава ни — отвърна Томи, макар да не можеше да види лицето на човека в сянката.

— Гласът на Дел прозвуча сякаш нещо друго я беше стреснало.

— Томи…

Той обърна глава към нея.

Тя протегна ръка на изток.

На половината път до следващия ъгъл беше паркиран охлузения й пикап.

Във фигурата под австралийското дръвче имаше нещо старовремско — като че ли човекът бе пътувал във времето и бе попаднал от средните векове направо в двайсетия. Едва тогава Томи си даде сметка, че впечатлението се поражда от качулката — с нея той много приличаше на монах.