Дийн Кунц - Тик-так

Томи отдръпна ръка.

Лабрадорът захапа кренвирша си и едва тогава махна лапа от обувката. Влезе с леки стъпки в дневната, като гризеше играчката и издаваше пърдящия звук.

Загледан замислено след Скути, Томи попита:

— От къде го изрови тоя пес?

— От приюта за безстопанствени кучета.

— Не може да бъде.

— Защо да не може?

От дневната долетя истинска симфония от изпуснати газове, чийто източник бе гуменият кренвирш.

— А аз си мислех, че си го взела от някой цирк.

— Да, доста е умен — съгласи се тя.

— От къде го взе наистина?

— От магазин за домашни любимци.

— И това не го вярвам.

— Обуй си обувката — подкани го тя — и да се махаме оттук.

Той се замъкна до един стол.

— В това куче има нещо странно.

— Щом толкова те интересува — шеговито обясни тя, — аз съм вещица, а той ми е чиракът. Двамата сме едно цяло, благодарение на което правя магиите си.

Томи й отговори, докато отвързваше възела на обувката си.

— Виж, на това бих повярвал повече, отколкото, че си го взела от приюта за безстопанствени кучата. В него има нещо дяволски особено.

— О, просто малко ревнува — махна с ръка Дел. — Когато те опознае по-добре, ще си допаднете. Двамата ще се погаждате страхотно.

Томи накрая пъхна крак в обувката.

— А какво ще кажеш за къщата? Как можеш да си позволиш такъв скъп дом?

— Получих го като наследство — призна тя.

Той завърза връзките и се изправи.

— Наследство ли? А аз останах с впечатлението, че баща ти е бил професионален покерджия.

— Наистина беше. И то отличен. Но умееше и да прави удачни капиталовложения. Когато умря, остави имот на стойност трийсет и четири милиона долара.

Той зяпна.

— Сериозно ли говориш?

— Кога не съм говорила сериозно?

— Това е въпросът, кога.

— Нали знаеш как се използва пушката-помпа?

— Разбира се. Но с пушки не можеш да спреш онова нещо.

Тя му подаде мосберга.

— Оръжията обаче могат да го забавят, както се е получило с тоя пистолет. А тези тук имат много по-голяма ударна сила. Хайде да тръгваме. Мисля, че си прав — в безопасност сме само когато се движим. Загаси осветлението!

Докато излизаше по петите й от тъмния кабинет, Томи попита:

— Но… за Бога, след като и без друго си мултимилионерка, защо работиш като сервитьорка?

— За да разбера.

— Какво да разбереш?

Вече почти във фоайето, Дел се разпореди:

— Загаси лампите! — В дневната падна мрак. — За да разбера какъв е животът на обикновения човек, да не летя в облаците.

— Това направо е смешно.

— В картините ми не би имало никаква душа, ако не прекарвах дните си така, както го правят повечето хора. — Тя отвори вратата към дрешника в коридора и свали от закачалката синьо найлоново яке. — Работата, тежкият труд са основното в живота на повечето хора.

— На повечето хора им се налага да работят. А на теб не. И накрая, след като нещата опират до избор от твоя страна, как би могла наистина да избереш нуждата, която повечето от нас чувстват.

— Не ставай лош.

— Не съм лош.

— Такъв си. Не е нужно да бъдеш заек и да оставя да ме разкъсана парчета, за да проумея как се чувства нещастното мъниче, когато гладната лисица го подгони из полето.

— Всъщност аз мисля, че трябва да бъдеш заек, за да разбереш истински точно тоя ужас.

Тя вече нахлузваше якето, когато отвърна:

— Е, не съм заек, никога не съм била и не смятам да бъда. Що за абсурдна мисъл!

— Какво?

— Щом толкова искаш да знаеш какво представлява ужасът, стани ти заек!

Объркан, Томи разпери ръце:

— Е, аз вече не знам за какво говорим — ти така извърташ нещата. Във всеки случай, не ставаше дума за зайци, за Бога!

— В едно нещо съм сигурна — не говорехме за катерички.

В опит да върне разговора им в някакви приемливи релси, Томи попита:

— Ти наистина ли си художничка?

Докато оглеждаше дрехите по останалите закачалки в дрешника, Дел му отговори с въпрос:

— Какви ли всъщност сме всички ние?

Смутен от склонността на Дел да говори със загадки, Томи си позволи и сам да формулира една.

— Ние сме нещо само доколкото сме всъщност всичко.

— Ето, накрая да кажеш нещо смислено!

— Така ли?

Зад гърба на Томи, като за коментар, Скути ръфна гумения кренвирш:

— Пърррт!

Дел накрая съобщи:

— За съжаление никое от якетата ми няма да ти стане.

— Нищо. И преди ми се е случвало да ми е студено и да съм мокър.

Върху гранитния плот на масичката във фоайето, до чантичката на Дел бяха, сложени и две кутийки с муниции — пълнители за магнума и патрони за карабината, която беше у Томи. Тя остави пистолета и започна да зарежда множеството джобове на спортното си яке с боеприпаси.