Дийн Кунц - Тик-так

Голямата дневна беше обзаведена със старинни канапета със златиста тапицерия, масички в светло екзотично дърво и бронзови модернистични лампи, оформени като нимфи с кристални глобуси в ръка. Върху огромния персийски килим бяха изтъкани сложни фигури, а цветът му беше умишлено по-светъл, за да създава илюзията за нещо старинно.

Светлината беше достатъчна, за да може Томи да огледа вътрешния двор и пристана за лодки отвън. В далечината проблясваха забулените от дъжда пристанищни светлини.

Скути не беше в дневната. Нямаше го и в кабинета, и в трапезарията.

Томи последва Дел през една вътрешна врата и се озова в голяма, стилна кухня със семпли шкафове от яворово дърво и черни гранитни кухненски плотове.

— По дяволите, и тук го няма — въздъхна Дел нежно и забърбори, като че ли говореше на бебе:

— Къде ли се е дянал палавичкият ми Скути? Да не би да си изприпкал като зайче на горния етаж, за да се скриеш, мъничкият ми?

Вниманието на Томи бе приковано от стенен часовник със зелен неонов циферблат. Показваше 1.44 часа сутринта. Времето му изтичаше, така че демонът положително ги търсеше с удвоена стръв.

— Хайде по-бързо да намерим проклетото куче и да се махаме оттук — припряно я подкани той.

Като посочи шкафовете, до които Томи бе застанал, Дел го помили:

— Подай ми, моля те, една метла оттам.

— Метла ли?

— Това е килерът за метлите.

Томи отвори вратичката. Притиснато сред метлите вътре се гушеше огромно черно космато същество с оголени зъби и изплезен език. Томи смутено отстъпи, хлъзна се по собствените си мокри следи и падна по задник още преди да се усети, че това не е демонът. Беше куче — грамаден черен лабрадор.

Дел се засмя очарована и плесна с ръце.

— Знаех си , че си там, непослушна космата топчице!

Скути им се захили.

— И си знаех, че хубавичко ще уплашиш Томи — продължи тя разговора си с кучето.

— Аха, само това ме трябваше! — изръмжа Томи и с пъшкане се вдигна на крака.

Скути се измъкна от килера, като дишаше тежко. Пространството беше така малко, а кучето така едро, че все едно измъкваха тапа от бутилка вино — Томи почти очакваше да чуе едно пльок .

— И как ли е успял да се вмъкне там? — зачуди се той.

С енергично размахване на опашка Скути отиде право при Дел, която се смъкна на колене и започна да го гали и да го чеше зад ушите.

— Ох, на мама миличкото! Сигурно си бил много самотен, сладурчето ми.

— Невъзможно е да е влязъл там направо и да се е обърнал — разсъждаваше Томи. — Няма достатъчно място.

— Сигурно е влязъл заднишком — махна с ръка Дел и отново прегърна Скути.

— Кучетата не влизат никъде със задницата напред, както не го правят и мотоциклетите. Пък и как е затворил вратата след себе си, след като се е озовал там?

— Тя е на пружина и се затваря сама.

И наистина, вратата на килера за метли бавно се бе затворила, след като лабрадорът се измъкна от затвора си, за да влезе в кухнята.

— Добре де, но как е отворил вратата? — Упорстваше Томи.

— Хванал я е с лапи. Той е умен.

— Ти ли си го научила?

— На какво?

— Да играе на криеница.

— Не съм го учила. Той винаги е обичал да го прави.

— Странно.

Дел сви устни и изпрати въздушна целувка. Кучето се зарадва и започна да й лиже лицето.

— Това е отвратително.

Дел се захили.

— Устата му е много по-чисто от твоята.

— Съмнявам се.

Тя се отдръпна от лабрадора и с престорена сериозност, сякаш цитираше текст от медицинско съчинение, продължи:

— Химическият състав на кучешката слюнка унищожава цял спектър бактерии, вредни за човека.

— Глупости.

— Но е вярно. — Тя се обърна към Скути. — Той просто ревнува от теб, мъничкият ми, защото на него самия му се иска да ме лизне по бузата.

По лицето на Томи плъзна гъста червенина и за да я скрие, той се обърна да погледне часовника.

— Добре. Вече намерихме кучето, можем да се махаме оттук.

Дел се отправи и тръгна към вратата на кухнята, сподирена от кучето.

— Сервитьорската униформа не е най-подходящото облекло за момиче, което се крие. Ще ми трябват пет минути да се преоблека — да си сложа нещо удобно, например пуловер и дънки, — после ще тръгваме.

— Виж, Дел, колкото повече се бавим на едно място, толкова по-бързо ще ни намери онова нещо.

Минаха през трапезарията и тя пак се обади:

— Успокой се, Томи. Време винаги ще се намери, ако мислиш, че го има.

— Какво значи това?

— Че винаги се случва онова, което очакваш.