Дийн Кунц - Тик-так

През пролетта, лятото и есента — а и през всеки топъл зимен ден — туристите и любителите на слънчевите лъчи се разхождаха по крайбрежния булевард, почиваха си от тихоокеанския сърф и от плажовете на отсрещния край на тесния полуостров. Младоженци, по-възрастни двойки, привлекателни момичета по бикини, стройни и загорели младежи по шорти и деца тичаха или се пързаляха на летни кънки или скейтбордове сред престарели хора в инвалидни столове и бебета в колички, радваха се на слънчевите отблясъци върху водата, похапваха сладолед, пуканки и сладкиши. Смехът и радостните възгласи се смесваха с музиката от въртележката, с пърпоренето на лодките и безкрайната какафония от електронни звуци, идващи от безистените с игрите.

Тази бурна ноемврийска сутрин в два и половина часа местата за развлечение бяха пусти. Единствените звуци идваха от дъжда, който барабанеше глухо по покрива на въртележката, звънтеше по месинговите стълбчета от външната страна на кончетата, плющеше по фестоните на отпуснатите пластмасови флагчета и се оттичаше по листата на палмите на крайбрежния булевард от двете страни. Беше безрадостна музика — отчаян, лишен от мелодия химн на самотата.

Магазините и местата за развлечение бяха със спуснати кепенци и само тук-там светеше по някоя охранителна лампа. През лятото заедно с неоновите светлини и мигащите фасади на игралните зали и пързалките, старите бронзови улични лампи с матовите си глобуси — някои кръгли, а повечето във вид на урни с украшения отгоре — светеха привлекателно и романтично; тогава всичко блестеше ярко, включително и огледалната повърхност на пристанището; целият свят изглеждаше искрящ и бляскав. Но сега светлината от лампите бе странно мрачна и студена, едва мъждукаща, за да отблъсне смазващата тежест на ноемврийската нощ.

Дел извади един пълнител за карабината от джоба на спортното си яке и промърмори:

— Ето. Изстреля само един пълнител, струва ми се.

— Аха — кимна Томи, като сниши гласа си като нейния.

— Дръж я винаги заредена.

— Горките хора там — кимна той назад тъжно, докато вкарваше пълнителя в мосберга. — Каква ужасна смърт.

— Ти не си виновен — успокои го тя.

— Ако не бях аз , те нямаше да бъдат там и нещото нямаше да дойде.

— Това е неприятно — съгласи се тя, — но ти просто се опитваше да оцелееш и пазеше живота си, когато те се намесиха.

— И все пак.

— Ясно, писано им е било да си отидат по неестествен начин от този свят. Ако чудовището в облика на дебелака не ги беше спипало, те пак биха си отишли по някакъв неестествен начин. Това е нещо като спонтанно запалване. Или като среща с вампир.

— Вампир ли? — Точно сега на него не му беше до странностите й, така че смени темата. — Къде, по дяволите, си се научила да стреляш така? Пак ли от страхотната си майка?

— От баща ми. Той научи и мама, и мене — искаше да сме подготвени за всичко. Мога да стрелям с пистолети, револвери, пушки, автомати. Мога да боравя с узи, като че ли съм родена с него и…

— Узи?

— Да. А що се отнася до хвърлянето на нож…

— Хвърляне на нож ли? — Томи усети, че беше повишил глас.

— … достатъчно добра съм, за да си изкарвам хляба в Лас Вегас или дори в цирка, ако не наложи — продължи Дел докато смъкваше ципа на друг джоб и вадеше шепа патрони за магнума. — За жалост, не съм и наполовина толкова добра във фехтовката, колкото бих искала да бъда, макар че — трябва да призная — съм отлична в боя с тояга.

— И баща ти е умрял, когато си била на десет години? — изумено вдигна вежди Томи. — Научил те е на всичко това още докато си била малко дете?

— Аха. Излизахме в пустинята около Лас Вегас и стреляхме до побъркване в бутилки от сода, консервени кутии и плакати от стари филми като „Дракула“ или „Чудовището от Черната лагуна“. Беше голям кеф.

— И за какво, за Бога, те подготвяше той?

— За бъдещите ми срещи.

— За срещите ти ли?

— Това беше негова шега. Всъщност ме подготвяше за необикновения живот, който беше сигурен, че ще водя.

— И откъде би могъл да знае?

Вместо да отговори на въпроса, Дел продължи:

— Истината обаче е, че благодарение на усилията на татко никога не съм имала проблеми при срещите си с момчета.

— Сигурно. Според мене би трябвало да се срещнеш с побъркания психиатър д-р Лектър от „Мълчанието на агнетата“, за да се почувстваш неловко.

Като натика последните два патрона в 44-калибровия магазин на магнума, тя заяви:

— Но татко страшно ми липсва. Той наистина ме разбираше… а това се удава на малко хора.