Дийн Кунц - Тик-так

Неочаквано и за себе си Томи я целуна.

Тя отвърна на целувката. Всъщност целуна го по-добре, отколкото някой го бе целувал през целия му живот. Явно имаше талант за това, както за хвърлянето на ножове.

Когато накрая задъхани се отделиха един от друг, Томи заяви:

— Никога не съм срещал човек, който дори и малко да прилича на тебе, Деливъранс Пейн… и не съм сигурен това хубаво ли е или е лошо.

— Едно нещо е сигурно. Ако някоя друга жена ти се беше притекла на помощ и те беше измъкнала от горящата ти кола, нямаше да доживееш и половината от времето досега.

Това безспорно беше вярно. Никоя друга жена, никой друг от неговите познати не би реагирал с такова самообладание, когато демонът се блъсна в прозореца и се вкопчи в стъклото с противните си смукала. Никой друг не би могъл да кара по тоя каскадьорски начин, за да откачи гнусния звяр от пикапа; навярно и никой друг не би приел така сериозно и трезво без каквито и да е възражения историята на Томи за дяволската кукла.

— Това, което наричат съдба, не е измишльотина — увери го тя.

— Предполагам, че не е.

— Тя съществува . Съдбата. Но не е написана на камък. На духовно равнище, съвършено несъзнателно, ние си изграждаме съдбите сами.

У Томи се бореха смайване и радост; чувстваше се като дете, което току-що е получило подарък и изгаря от нетърпение да го разопакова.

— Това сега не ми звучи така шантаво, както би ми се сторило преди час-два.

— Разбира се. Предполагам, че неусетно си се превърнал в моя съдба.

За това Томи нямаше отговор. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Досега не се беше чувствал така. Дори да разполагаше с компютърна клавиатура пред себе си и време да поразмисли, пак нямаше да успее да изрази чувствата си с думи.

Но радостното настроение на Томи и чувството му за лекота се изпариха, когато някаква особено тревожна тръпка се плъзна по гръбнака му. Той потрепери.

— Студено ли ти е? — попита го Дел.

— Не.

Както понякога се случва по крайбрежието, температурата на въздуха бе спаднала изведнъж след полунощ и сега отново се бе позатоплило. През деня морето акумулираше топлината от жаркото слънце и след мръкване постепенно я отделяше.

Томи отново усети тръпката по гръбнака си и обясни:

— Причината не е в студа. Това е някакво особено чувство…

— Ооо, обичам странните чувства.

— … може би предчувствие.

— Предчувствие? С всяка минута ставаш все по-загадъчен, Туонг Томи. Предчувствие за какво?

Той притеснено отклони поглед по сенчестите очертания на дървените кончета.

— Не съм… съвсем… сигурен…

Тогава изведнъж усети, че болката и сковаността във врата и раменете се бе изпарила и учудено я изгледа.

— Ама масажът ти беше страхотен!

— Моля, пак заповядай.

Въобще Томи се чувстваше значително по-добре. Вече не му се спеше, а очите не го смъдяха. Усещаше се напълно буден, беше по-енергичен и готов за действие.

Скути изведнъж завря глава помежду им и заскимтя уплашено.

— Идва — заяви Дел и се изправи в каручката.

Томи сграбчи мосберга от пода.

Дел вече се промъкваше между кончетата, но се придържаше близо до края на платформата, за да вижда по-добре пешеходната алея.

Томи заобиколи едни по-едър черен жребец с оголени зъби и див поглед и се озова до нея.

Застанал нащрек и съвършено неподвижно, като ловджийско куче, дебнещо фазан, Скути се взираше на изток по осветеното Еджуотър Авеню, покрай агенцията за лодки под наем „Хвърлена котва“ и „Истинските пристанищни маршрути“, към парка Балбоа. В тази поза много приличаше на вкаменените животни от въртележките, които очакваха утрото и първите посетители, за да оживеят.

— Да се махаме оттук — прошепна Томи.

— Чакай.

— Защо?

— Искам да огледам по-добре. — Дел посочи уличната лампа с трите глобуса, покрай която би трябвало да мине демонът. Беше снишила глас и думите й едва се чуваха.

— Но аз не искам да оглеждам по-добре.

— Е, нали сме въоръжени. Можем пак да го улучим.

— Този път може да не ни излезе късметът.

— Скути може да се опита да го заблуди.

— Искаш да кажеш да му отвлече вниманието, докато се измъкнем.

Дел не отговори нищо.

С щръкнали уши и вирната глава Скути явно беше готов да изпълни всяка задача, която господарката му пожелаеше да му възложи.

А може би кучето щеше да надбяга съществото. Макар демонът, превъплътен в дебелия им преследвач, да беше свръхестествено същество — безсмъртно недостижимо — то, изглежда, също се подчиняваше на някои от законите на физиката и затова куршумите с голям калибър бяха в състояние да го забавят; следователно можеше да се приеме, че то ще се движи по-тромаво и по-бавно от Скути, който беше по-дребен и по-пъргав и по природа беше по-бърз.