Дийн Кунц - Тик-так

— Кучето няма да накара съществото да се отклони от пътя си — прошепна Томи. — Дел, то не се интересува от кучето. Иска единствено мене… а може би вече и тебе.

— Шшшт! — прекъсна го тя.

На бледата светлина от близкия матов глобус можеше да се забележи, че дъждовните капки са се превърнали в лапавица. Бетоненият тротоар блестеше като заледен.

Отвъд светлината дъждът бе добил цвета на старо злато, а по-нататък постепенно преминаваше в пепелявосиво; от сивотата се появи дебелакът, който бавно вървеше по средата на пешеходната алея.

Скути, който стоеше от страната на Томи, трепна, но не издаде звук.

Стиснал карабината с двете си ръце, Томи се приведе още по-ниско зад жребеца от въртележката.

От другата страна на надигналото се за скок дървено конче Дел също се сниши и наблюдаваше изпод конския врат какво прави демонът.

Като дирижабъл, който се плъзга малко преди окончателно да спре, без да шляпа из локвите по паважа, дебелакът по-скоро се носеше по въздуха, отколкото по земята.

Томи усети ледени тръпки, като че нощта захладня, сякаш демонът излъчваше арктически хлад, способен да прогони излъчваната от морската вода насъбрана през деня топлина.

В началото самарянинът беше само неясен силует сред сивата маса на дъжда, но постепенно, с приближаването си към лампата, започна да се вижда по-ясно. Беше малко по-едър от преди, но все пак не достатъчно голям, колкото би изглеждал, ако наистина бе изял двама души.

Като си даваше сметка колко абсурдно беше да се опитва да си обясни логично биологията на едно свръхестествено същество, Томи отново се запита дали не бе изгубил и малкото останал му разум.

Призрачното същество все още носеше шлифера, макар дрехата вече да бе надупчена и разпокъсана от куршумите. Качулката се беше смъкнала и се диплеше около врата му, като оставяше главата открита.

Лицето на нещото беше на човек, но имаше нечовешки сурово изражение, което навярно вече нямаше да се промени; очите му, поне отдалеч, също изглеждаха човешки. Това беше същият кръглолик дебелак, който бе спрял, за да помогне на Томи при катастрофиралия корвет. Разумът и душата на дебелака обаче отдавна ги нямаше и нещото, вселило се в тялото му, беше въплъщение на такава чиста злоба и свирепа жестокост, че истинската му същност прозираше и през разтеглените за усмивка устни.

Когато нещото излезе в най-осветеното от бледата светлина място, на не повече от петнайсет метра, Томи забеляза, че то хвърля три отчетливи сенки, след като можеше да се очаква, че то — също като вампирите — не би трябвало въобще да има нито една. За миг Томи си помисли, че трите сенки са странно изкривените отражения на трите глобуса на старата улична лампа, но след това забеляза, че се простират по влажната настилка под друг ъгъл.

Върна поглед към лицето на съществото и забеляза как подпухналите му черти се изменят. Върху закръгленото тяло се появи далеч по-слабо и съвсем различно лице — носът стана ястребов, челюстите изпъкнаха, а ушите прилепнаха съвсем плътно към черепа. Подгизналите от дъжда кичури гъста черна коса се накъдриха в отпуснати букли. Тогава трето лице замени второто — лицето на по-възрастен мъж с късата сива коса и подстрижката на кадрови старшина от армията.

Докато гледаше как кръглото лице на самарянина се връща отново, Томи ужасен разбра, че останалите две лица бяха на нещастниците, които съществото бе погубило преди малко във вътрешния двор на съседната къща. Той неудържимо затрепери и се уплаши да не би съществото да открие местонахождението му по звука на тракащите му зъби, който дори трополенето на дъжда не можеше да заглуши.

Чудовището се приближи до най-осветеното място и спря там. Очите му ту ставаха тъмни и човешки, ту лъчистозелени и извънземни.

Скути се беше свил до крака му, така че Томи усети как и кучето трепери.

От средата на пешеходната алея съществото огледа местата за развлечение, като започна от въртележката, издигната половин метър над асфалта и частично закрита от ниска зелена ограда от железни пръти. Ужасните очи, ярки и зли като на змия, сякаш се впиха в Томи и той усети неистовия глад на звяра.

Старата въртележка бе изпълнена със сенки, повече на брой от ездачите, които десетилетия наред се бяха возили на въртящите опашки кончета, така че изглеждаше малко вероятно Томи, Дел и Скути да бъдат забелязани в черното си прикритие, тъй като не помръдваха. Но все пак омразният демон виждаше света през необикновени очи и Томи беше убеден, че ги е забелязал с лекотата, с която би ги видял, ако стояха на слънце по пладне.