Дийн Кунц - Тик-так

Демонът направи още една крачка на изток. Спря. Спря да се поклаща.

Лодките от близките докове се люшнаха върху надигащия се прилив и въжетата на платната заскърцаха от триенето в металните мачти.

Нещото отново насочи вниманието си към въртележката.

От запад се разнесе нов, по-различен от блъскането на дъжда шум, който бързо се усилваше.

Чудовището се обърна към виенското колело, вирна глава и се взря в бездънното черно море, като вдигна дундестите си бели ръце — или търсеше източника на шума, или се готвеше за нападение.

От тъмнината над пристанището отново се спуснаха птици, вече не десетина, а сто, двеста, триста — чайки, гълъби, лястовици, косове, врани и ястреби, дори няколко огромни и със страховит праисторически вид сини чапли. От хищно разтворените им човки обаче не излизаше звук; реката от пера и блестящи очички, която се изля върху виенското колело по пешеходната алея, раздели се на два потока, за да заобиколи демона, а после пак се сгъсти в огромна, вълнуваща се маса, за да изчезне на изток между магазините и безистените. Но след тях прииждаха нови и нови — стотици хиляди птици, като че ли от небето вечно щяха да валят дъжд и птици. Барабаненето на обезумелите крила, които се блъскаха в твърдите предмети със страхотна сила, приличаше на тътена при земетресение.

На въртележката Томи чувстваше вибрацията от крилата, налягането върху лицето и смаяните си очи; тъпанчетата вибрираха с птичия ритъм и му се стори, като че ли не само звукът, но и самите крила пърхат вътре в главата му. Из влажния въздух се носеше лекият амонячен мирис от мокрите крила.

Спомни си нещо, което Дел бе казала по-рано: Светът е пълен със странни неща. Ти не гледаш ли филми за необяснимото?

Томи се чувстваше учуден и объркан от спектакъла с птиците, а Дел, напротив, като че бе наясно какво става и за нея сякаш нямаше нищо свръхестествено и необяснимо.

Безкрайното ято, прилитащо покрай него, отвлече вниманието на демона и той отклони поглед от виенското колело и се обърна на изток, където птиците изчезваха в нощта покрай шатрите на парка Балбоа. Той се поколеба. Направи крачка натам. Спря се. Направи още една крачка.

Накрая чудовището като че ли реши — крилатото посещение е знак, който не бива да се пренебрегва — и побягна, подтиквано от птиците, прелитащо покрай него, тласкано отзад от безбройните пернати. Раздраният шлифер се развя като големи парцаливи крила, но нещото си остана на земята, тласкано на изток от птиците и техните сенки.

Измина минута, откакто нещото изчезна в нощта, а птиците продължаваха да се спускат от бурното небе на запад, над виенското колело, да се носят по дължината на Еджуотър Авеню покрай въртележката и да изчезват на изток. Постепенно ятото намаля, докато останаха само няколко коса, две чайки и една-единствена синя чапла, висока поне метър.

Косовете рязко изоставиха безразборния си полет на изток, закръжиха в спирала над терасата сякаш се биеха, после паднаха на пешеходната алея и запърхаха като зашеметени върху влажния бетон.

Двете чайки се спуснаха към настилката, пристъпиха тромаво напред, запляскаха с крила, кряснаха тревожно, с клатене закрачиха в кръг, явно замаяни и объркани залюляха глави.

Дългокраката чапла, която иначе беше грациозно създание, в този миг изглеждаше тромава и непохватна. С несигурни стъпки тя премина от алеята към терасата и закръжи около стволовете на палмите с провесена глава, като че ли мускулите не можеха да крепят главата й — държеше се като пияна.

Един по един косовете спряха да пърхат, изправиха се на крака, изтърсиха се, разпериха крила и се издигнаха във въздуха.

Двете чайки също се съвзеха. Окопитиха се и се вдигнаха към тъмното небе над пристанището.

Чаплата възстанови равновесие и подскочи върху една от масите на терасата. Там застана права, вдигна високо глава и се огледа на всички страни сякаш с учудване откриваше, че се е озовала тук. После и тя се издигна във въздуха.

Томи пое дълбоко студения въздух, издиша го и изумен възкликна:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Птици — спокойно отвърна Дел.

— Знам, че това бяха птици. Не съм сляп. Но какво, по дяволите, правеха те?

Кучето се разтърси, изскимтя, отиде при Дел и се отри в нея, като че ли търсеше утеха.

— Добричкият ми Скути! — Тя се наведе и го почеса зад ушите. — Беше толкова тихичък и кротък, браво, момчето ми. Доброто кученце на мама!

Скути щастливо размаха опашка и изпръхтя.