Дийн Кунц - Тик-так

Томи усети неприятно мравучкане по врата и погледна към вълнолома до тях, към кея и към вратата на увеселителния парк, през която бяха минали преди малко. Чудовището още не се виждаше.

— Идва все по-близо — предупреди го Дел.

Гласът й вече се бе отдалечил и когато се обърна, Томи видя, че тя вече бе минала през пролуката в перилата и се бе изкачила на яхтата.

Скути също беше на борда и се катереше по страничните стъпала към горната палуба.

— А с това какво ще направиш? — поинтересува се Томи и кимна към трите въжета, които ги държаха свързани с пристана.

— Всяко нещо с времето си. Ще се погрижа за тях. Ти просто заеми позиция на носа.

Томи пъхна магнума под колана на дънките си, кота се молеше на Бога да не се препъне и при падането случайно да се простреля в слабините. Той преметна якето на момичето на лявата си ръка, с която стискаше карабината, вкопчи се в перилото с дясната и се метна на борда.

Тъкмо тръгваше напред, когато нещо ново го разтревожи и той се обърна към Дел:

— Хей, а не ти ли трябват ключове или нещо подобно, с което да запалиш мотора?

— Не.

— За Бога, това не ти е някоя кола, на която само трябва да съединиш две жички и готово.

— Бъди спокоен, отлично знам какво правя — успокои го тя.

Въпреки почти пълния мрак, Томи успя да забележи, че усмивката й бе станала още по-загадъчна отпреди.

Тя се наведе към него, целуна го лекичко по устните и го подкани:

— Побързай.

Той се отправи към откритата палуба при носа. Застана най-отпред, на носа, при мястото за котвата, и остави якето, което нямаше защо да облича, тъй като тежеше повече от пет килограма с всичките муниции в него.

С въздишка на облекчение внимателно измъкна пистолета от колана си и го остави върху якето, откъдето лесно можеше да го вземе, ако се наложи.

По измитите от дъжда палуби на другите плавателни съдове все още нямаше никой.

Едно разхлабено въже се люлееше беззвучно от палубата на съседната платноходка. Дългите вълни караха бетонените пристани да се тресат, а гумените буфери между лодките и вълнолома силно скърцаха.

Водата в пристанището беше черна като моторно масло и леко миришеше на водорасли. В детективските романи на Томи това бяха мрачните ледени води, в които неговите герои понякога хвърляха жертвите си, оковани във вериги и с циментови ботуши на краката. А в книгите на други писатели тези води се обитаваха от големи бели акули, огромни сепии убийци и морски змии.

Погледна отново към долната палуба и се зачуди къде ли бе отишла Дел.

По-малката палуба започваше към кърмата и когато Томи вдигна глава към нея, в илюминатор на капитанската рубка се появи мека кехлибарена светлина. Едва тогава зърна Дел, която се наместваше зад руля и оглеждаше командното табло.

Томи повторно огледа палубите, но те си оставаха все така безлюдни. Наоколо гъмжеше от ченгета и дори демонът трудно би се промъкнал до яхтата. Самият Томи тази вечер сигурно бе нарушил повече пъти закона, отколкото през всичките си трийсет години.

Двата дизелови двигателя на яхтата избръмчаха, закашляха, после заработиха с мощно боботене. Предната палуба завибрира под краката на Томи.

Той отново вдигна глава към командната рубка на горната палуба и видя, че до Дел се е показала главата на Скути с щръкнали уши. Лабрадорът явно беше сложил лапи на таблото, а Дел го милваше по главата и като че ли казваше: „Доброто ми кученце“ .

Неволно в паметта на Томи отново се върна споменът за рояка птици. Припомни си как при влизането си в двора на Дел, когато демонът ги следваше по петите, заключената врата изненадващо се отвори пред тях. Почувства се отново на прага на прозрението, но моментът отмина, без нещо да се е изяснило.

Реши да погледне какво става на вълнолома и видя нещото да се носи към тях с шлифер, издут като пелерина зад гърба. Замайването от птичето нападение бе отминало, погледът му беше алчно впит в плячката.

— Давай, давай! — изкрещя на Томи момичето и яхтата започна да се изтегля от мястото си до кея.

Демонът се спусна към предната страна на вълнолома и побягна покрай основата на стената, като подмина всички лодки, пренебрегнати от Дел.

Опрян на отвора за котвата, Томи хвана карабината с де ръце, като се надяваше съществото изобщо да не се приближи дотолкова, че да му се наложи да използва оръжието.

Яхтата вече бе излязла наполовина от леглото си и с всяка секунда увеличаваше скоростта.

Томи чуваше биенето на собственото си сърце, но то беше заглушено от по-силен звук — глухото бумтене от стъпките на демона по дъсчения кей.