Дийн Кунц: Вуду

— Ченгетата вече са на линия — обясни тя.

— Смяната ни започва след седем минути.

— Да не искаш да им кажа, че няма да идем там, защото хората не би трябвало да умират толкова рано сутринта?

— Няма ли поне малко време за учтив разговор? — запита той.

— Не.

— Виж, ето как трябва да бъде… ти казваш „Добро утро, детектив Досън.“ Аз отвръщам „Добро утро, детектив Чандлър.“ А ти продължаваш „Как сте тази сутрин?“ А аз ти намигам и започвам…

— Също като в другите два случая е, Джак — намръщи се тя. — Кърваво и странно. Също като онзи в неделя и вчерашния. Но този път са двама души. Изглежда, че и двамата са свързани с мафията.

Джак Досън недоверчиво я изгледа, както бе застанал в мръсната оперативна полицейска стая, съблякъл наполовина тежкото си сиво палто и с не докрай оформена усмивка. Не бе учуден, че са станали още едно-две убийства. Работеше в отдел убийства и винаги се явяваше по някое ново. Или две. Дори не го озадачаваше, че има ново странно убийство — все пак това беше Ню Йорк. Не можеше да възприеме единствено нея и поведението й тъкмо тая сутрин.

— По-добре ще е отново да си сложиш палтото — посъветва го тя.

— Ребека…

— Очакват ни.

— Ребека, снощи…

— Още един необясним случай — продължи тя и грабна чантата си от разхвърляното бюро.

— Нали ние…

— Този път имаме работа с болен човек. — Тя тръгна към вратата. — Наистина болен.

— Ребека…

Тя спря на изхода и поклати глава:

— Знаеш ли какво ми се иска понякога?

Той само я изгледа.

— Понякога ми се иска да се бях оженила за Тайни Тейлър. В момента щях да съм в Кънетикът, да съм се разположила в добре съоръжената си кухня, да пия кафето си със сладкиши, а децата щяха да са заминали за целодневното си училище, прислужница, която идва два пъти седмично, щеше да има грижата за къщната работа, а аз бих очаквала обеда си в градския клуб с приятелки…

Защо ли се държи така с мен, запита се той. Тя забеляза, че той все още е с наполовина съблечено палто:

— Не ме ли чу, Джак? Трябва да отидем на един адрес.

— Да. Аз…

— Имаме още две мърши.

Тя излезе от оперативната стая, която след това стана още по-студена и по-разхвърляна. Той въздъхна. Нахлузи отново палтото си. Последва я.

Джак се чувстваше посивял и изхабен отчасти заради държанието на Ребека, но отчасти и защото самият ден бе сив — времето винаги му влияеше така. Небето бе прихлупено, навъсено и сиво. Манхатънските купчини от камък, стомана и бетон също бяха сиви и грозни. Оголените стволове на дърветата бяха пепеляви на цвят; изглеждаха като силно прогорени от отдавна изгасен огън.

Слезе от немаркираната лимузина на първата пряка след Парк авеню и бе посрещнат от пронизващ вятър. Декемврийският въздух ухаеше леко на гробищна влага. Той пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото си.

Ребека Чандлър трясна вратата откъм мястото на шофьора. Вятърът развяваше дългата й руса коса. Палтото й бе разкопчано и се вееше около краката й. Студът и постоянната сивота, затиснали града като похлупак, изглежда не я тревожеха.

Викингска жена, помисли си Джак. Стоическа. Решителна. Само й виж профила!

Лицето й бе класическо и женствено. Такива лица някогашните мореплаватели са изрязвали върху носовете на корабите си — тогава за такава красота се е мислело, че може да прогони морските злини и по-неприятните обрати на съдбата.

Той с нежелание отмести поглед от Ребека към трите патрулни коли, паркирани до тротоара. Червените аварийни лампи върху една от тях проблясваха и това бе единствената ярка светлина в мрачния ден.

Хари Улбек, познатият на Джак униформен полицай, бе застанал на стъпалата на красивата тухлена къща в джорджиански стил, където бяха станали убийствата. Бе облечен в тъмносиня служебна наметка, вълнен шал и ръкавици, но въпреки това трепереше.

От изражението на Хари Джак разбра, че не лошото време го тревожеше. Хари Улбек го бяха побили тръпки от онова, което бе видял в къщата.

— Лошо ли е? — попита Ребека.

— От най-лошите, лейтенант — кимна Хари към Джак. Беше само двайсет и три или двайсет и четири годишен, но в момента изглеждаше доста по-възрастен — лицето му бе измъчено и изпито.

— Кои са жертвите? — попита Джак.

— Някой си Винсент Васталяно и бодигардът му, Рос Морант.

Джак сви рамене и вдигна яка, когато през улицата премина особено неприятен студен порив на вятъра.

— Кварталът е богат — забеляза той.